Но въпреки това все още не можеше да помръдне от дървото, на което се бе облегнала, и стоеше неподвижна, като закована. Мозъкът й се движеше толкова мудно, като змия, събудена посред зимния й сън, в студеното време. Разпозна дълбоко в себе си онова чувство, което я обземаше в най-тежките мигове в живота й. Тези моменти сестра й наричаше „моментите «Само да не беше» на Фейт“. Само да не беше се случило това, само да можеше да върне времето назад, да промени хода на събитията, само да не…
Някъде в далечината се чу остър птичи крясък. Този звук я извади от вцепенението. Не беше моментът да се отдава на подобни мисли. Никога не е имала полза от това, всъщност ставаше дори още по-зле. Ако бе научила нещо положително от пътуването си до Австралия, то бе точно това.
Мозъкът й отново функционираше нормално и отговорът бе очевиден. Трябваше да отиде там, откъдето идваха виковете, да разбере какво става, и да се опита да помогне с каквото можеше. Тя бързо определи посоката, откъдето идваха повечето викове и други звуци, излезе от малката скрита полянка и си запроправя път през обкръжаващата я растителност.
Една съчка изпука зад нея като пистолетен изстрел. Фейт се озърна стреснато. Под шарената сянка на едно голямо дърво на няколко метра встрани, с гръб към Фейт стоеше висока слаба жена с вълниста кестенява коса, високи скули и умни очи.
— Здрасти — промълви Фейт.
Жената й хвърли поглед през рамо — явно бе точно толкова изненадана, че вижда Фейт, колкото и Фейт. В първия миг не отговори на поздрава, а замръзна на място. Носеше кафяви панталони и широка памучна бяла риза, лицето й бе покрито с мръсотия, а по челото й блестяха капки пот. Беше на възрастта на Фейт.
— Здрасти — каза след малко непознатата с леко треперещ глас.
Фейт видя, че жената, която все още беше с гръб към нея, стои с неестествено извити рамене. Предположи, че може би притиска счупена ръка към гърдите си или някоя рана по тялото.
— Имате ли нужда от помощ? Ранена ли сте? — попита Фейт загрижено.
— Нищо ми няма.
Фейт направи крачка към нея, като все още се надяваше жената да се обърне към нея. Но тя продължаваше да стои с гръб и да я гледа враждебно над рамото си. При нормални обстоятелства Фейт щеше да разбере какво й казваха, и да се отдръпне. Но ситуацията съвсем не беше нормална.
— Къде са другите? — попита Фейт и направи още една крачка към непознатата. — Самолетът… Вие бяхте ли на самолета?
Вторият въпрос й прозвуча идиотски в мига, в който го произнесе. Откъде другаде щеше да се е взела?
Но непознатата явно не забеляза нищо.
— На брега — простичко каза тя. — Другите са на брега — тя посочи с глава надясно.
Фейт се обърна в същата посока, където през листата се процеждаха открито небе и късче хоризонт над морето.
— Благодаря — каза тя, — ще отидем ли…
Думите й секнаха, щом се обърна. Жената я нямаше. Фейт примига и се запита дали загадъчната млада жена изобщо е била там. Защо се изпари при първия удобен случай? Защо не искаше да се обърне с лице към Фейт. Какво означаваше изразът на лицето й?
Фейт реши, че отговорите на тези въпроси може би са на брега, както бе казала жената. Обърна се и се отправи бързо в указаната посока. Провираше се през бодливи клонки, преминаваше през облаци от насекоми и се движеше през влажната зеленина. Не беше лесно. Когато стигна края на джунглата, бе обляна в пот, а краката и стъпалата й бяха изподрани от камъните и другите остри останки, които бяха разхвърляни по пътя й.
Но когато отмести последното клонче и погледна пред себе си, изведнъж забрави за всичко това.
Върху широкия бряг бяха разпилени на голямо разстояние огромни парчета метал — гигантски отломки от тялото на самолета във вид на безформени късове стомана, раздробена от някой разгневен великан. Няколко парчета горяха, а димът разнасяше неприятна миризма. Белият пясък бе покрит с отломки, докъдето стигаше погледът. Огромният скелет на едно от счупените крила стърчеше високо в синьото небе. Огън и дим изпълваха от край до край пейзажа и очите на Фейт започнаха да сълзят.
Самолетът им беше катастрофирал. Не беше се приземил, както си мислеше Фейт, а се беше разбил на парчета точно тук, на брега. За известно време тя просто гледаше и се опитваше да осъзнае случилото се.