След миг вече завиваха и скоро стигнаха до едно относително тихо място на съседната улица.
— Какво ти става? — попита Фейт, останала без дъх, облягайки се на една улична лампа, за да си почине. — Мислех, че ще искаш да говориш пред репортерката.
Той махна нетърпеливо с ръка, без да обърне внимание на въпроса й.
— По-добре да звънна на Тами — бръкна в джоба на панталона си за мобилния телефон. — Може да дойде да ни вземе и ще й кажем за другите.
Фейт го изчака да приключи разговора. Когато затвори, той се обърна, погледна към ъгъла и по лицето му се разля блажена усмивка. Шумът от тълпата още се долавяше слабо, чуваха се отделни викове и скандиране.
— Добре стана! — възкликна той. — Сега вече сякаш всички са против Арельо!
— Не знам дали можеш да кажеш „всички“ — промърмори Фейт, подразнена както винаги от навика му да преувеличава.
Но внезапно Оскар се обърна и впери поглед в лицето й.
— Какво ти става, хубавице? — попита с доста остър глас. — Не виждаш ли, че трябва да направим всичко възможно да го спрем, преди да е станало твърде късно? Каквото и да става, за нас няма пречки.
Фейт потръпна.
— Не знам — измърмори. — Слушай, не смяташ ли, че трябва да потърсим полицейското управление и да…
— Я не сменяй темата, бейби — Оскар беше почти ядосан. — Зададох ти въпрос. Няма ли да ми отговориш?
— Има ли значение, какво мисля? — отвърна му тя с въпрос и изведнъж осъзна, че се защитава. — Аз съм тук, нали така? Аз определено съм против всичко, което би навредило на природата. Но…
Тя искаше да продължи и да му каже, че едни хубави отношения не бива да завършват с грешно решение. И че доктор Арельо е бил винаги добър с нея, а в живота й нямаше много такива хора.
„Мисли с главата си, сладурче, не със сърцето си“, мекият глас на Гейли прозвуча в главата й.
Фейт пое дълбоко дъх и осъзна, че сестра й е била права. Сега не беше нито времето, нито мястото за дълбокомислена сложна дискусия върху чувствата й към Арельо, особено след като не беше и съвсем наясно какви са. И тя, и Оскар не бяха на себе си от това, което бе станало преди малко. Най-разумно беше да го остави да изпусне парата, преди да водят какъвто и да било сериозен разговор.
— Но какво? — настоя той, явно все още чакайки обясненията й.
— Но нищо — каза тя. — Извинявай, май съм малко уморена. Беше тежък ден и май още ми се вие свят от самолета.
Оскар вдигна рамене.
— Няма време за почивка, когато целият свят е готов за действие — упрекна я, макар че изглеждаше повече объркан, отколкото ядосан.
Тя проследи погледа му и забеляза един познат бял микробус, който паркираше до тротоара. Като видя Тами зад волана, на Фейт й мина през ум, че тя сигурно бе очаквала да се обадят още от мига, в който ги бе оставила пред конгресния център.
Двамата побързаха да се качат в микробуса. Щом Оскар й каза какво е станало, Тами вдигна телефона и бързо даде нареждания на някого да издири останалите в местното полицейско управление и да им плати гаранцията, ако е необходимо. После затвори и се обърна към спътниците си:
— Ами добре — отсече. — Това е. Някакви промени във времето, Оскар?
— Още не — каза кратко Оскар. — Все още е облачно.
Фейт погледна единия, после другия. Почувства се объркана и изолирана. Защо си говореха за времето в такъв момент? И какво искаше да каже Оскар с това „облачно“? На небето нямаше ни един облак. Да не би да използваха някакъв „протестен“ код, който тя не разбираше?
Преди да събере куража да попита, Тами се обърна към нея с топла усмивка:
— Е, Фейт, сега, като имаме малко време, докато чакаме да се съберат и другите, какво ще кажеш да те заведа да надзърнеш в местната биолаборатория на МАЖ? Там правим няколко невероятно интересни изследвания с отровни змии — това е в твоята област, нали?
Фейт малко се изненада, че Тами знае и това.
— Разбира се — бе поласкана от поканата. Откакто беше пристигнала в Австралия, не бе имала никаква възможност да се докосне до змиите, които всъщност я бяха привлекли на този континент. — С най-голямо удоволствие!
— Добре. Значи да вървим.