Намери Лок, който се ровеше из металните парчета и разни други боклуци. Когато му се представи, той кимна и мълчаливо се вгледа в нея няколко секунди.
— Бива си го това място, нали? — най-сетне каза.
За миг тя се помисли, че говори за покритата с останките на самолета част от плажа, където стояха. Но после видя, че очите му се реят някъде малко зад нея, към джунглата. Щеше да му кимне учтиво и толкова, но нещо в тихото, но силно присъствие на този мъж я вдъхнови да отговори откровено.
— Мда — каза тя срамежливо. — Искам да кажа, страшничко е след тази катастрофа и всичко, което се случва. Но мястото е прелестно. Толкова истинска красота…
— Наистина — отвърна Лок и се зае отново с работата си. — Никога не съм виждал подобно нещо. Джунглата кипи от живот.
Фейт кимна:
— Видях безброй диви същества там — гущери, паяци, змии… — тя се усмихна срамежливо. — Змиите са моята специалност. Всъщност аз съм биолог — херпетолог.
— Специалист? — Лок явно бе заинтригуван. — Ти можеш да се окажеш много полезен човек, в случай че ни се наложи да поостанем тук за известно време.
— О, не знам — отстъпи бързо Фейт. — Сигурна съм, че скоро ще ни спасят. Освен това може би няма да съм чак толкова полезна, защото съм само академично подготвена. Не знам много полезни неща.
Лок се усмихна, от което белегът на лицето му се набръчка.
— Всяко познание може да е полезно, Фейт. Номерът е да знаеш как да го прилагаш.
Фейт също му се усмихна:
— Това ми звучи като нещо, което казваше сестра ми.
— Сестра ти трябва да е мъдър човек.
— Тя… беше — Фейт преглътна. — Почина. Рак.
Лок спря да рови из останките и боклуците и я погледна внимателно и с разбиране.
— Съжалявам — каза след миг. — Знам колко тежко е да загубиш семейството си.
Няколко минути работиха мълчаливо. Фейт събираше метални парчета от пясъка и изведнъж думите сами изскочиха от устата й:
— Чувал ли си някога за райски папагал?
— Да — погледна я Лок. — Изчезнал е от десетки години. Защо питаш?
— Ммм, прав си — Фейт почти съжали, че бе започнала разговора, но май беше по-добре да го довърши. — Изчезнал е. Поне така се смята… Мисля, че видях един вчера в джунглата. И днес пак. Макар че може би са просто сродни видове — добави колебливо. — Всички сме обезводнени и може просто да съм халюцинирала разни неща.
— Не бързай толкова да се съмняваш в нещата, които виждаме тук — каза Лок мрачно. После й се усмихна. Всичките му черти сякаш се разместиха, щом промени изражението си. — Ти се интересуваш и от птици, така ли? Не само от змии?
— Да — Фейт се успокои, че той не я смята за луда, и се разсмя. — Един от най-ранните ми спомени е как отиваме да гледаме със сестра ми птиците в задния двор. Така или иначе, обичам всички животни…
След това разговорът между тях потръгна много леко. С Лок се говореше смайващо приятно. За разлика от всички „не-биолози“, които познаваше, той явно искрено се интересуваше от това, което тя имаше да му каже.
Говореха си за изчезващите видове, когато след няколко минути от джунглата излезе Джордж и тръгна към тях, като й хвърли малко гузен поглед.
Лок също го видя.
— Ей, здрасти — му извика. — Ако не си зает, Фейт и аз бихме се възползвали от малко помощ, за да преместим тая грамадна ламарина от тук — той тупна едно доста голямо парче метал.
— Готово — отзова се Джордж незабавно и се затича към тях така, че за малко да се изпотрепе по плажа. — Къде искате да я преместим?
Той и Лок хванаха от двете страни парчето. Броиха до три и го вдигнаха, като тръгнаха да го носят към единия край на плажа. Под него се откри пале с багаж, останало скрито досега. Като отмести настрана няколкото морски рака, които си бяха намерили убежище там, Фейт почна да отваря чантите и да проверява съдържанието им.
Междувременно Лок и Джордж отнасяха голямата ламарина. Докато работеше, Фейт ги наблюдаваше с периферното си зрение, най-вече Джордж. Той се държеше така, сякаш нищо особено не се бе случило, но тя не беше сигурна, че и тя можеше да се държи по същия начин. Като си спомнеше изражението му, докато размахваше клона срещу нея, и думите, които й наприказва, все още настръхваше и леко й се повдигаше.
Когато двамата се върнаха, Фейт се прокашля. При друг случай сигурно щеше да си премълчи, да размишлява сама над поведението на Джордж и да се побърква. Но откакто бе попаднала на този остров, се чувстваше някак по-смела. Може би защото, след като човек е оцелял в подобна тежка катастрофа, един неприятен разговор не му се струва кой знае какво.