„Невъзможно, каза си тя. Никой тук не знае…“ Но вината кипеше у нея, горчива и пареща.
— Сега се връщам — Джордж дигна още едно парче ламарина на рамото си.
Фейт се загледа към плажа, като се опитваше да забрави последните му думи. Очите й бавно се фокусираха върху висок слаб силует, който се приближаваше. Беше жената с високите скули.
— Здрасти. Аз съм Кейт — тя заслони очи с длан и застана пред Фейт и Лок. — Вие явно подреждате багажа, нали? Трябва ми раница. Нещо леко, но здраво.
— Раница ли? — Фейт я зяпна, все още зареяна в собствените си мисли. — Защо?
Кейт леко се смути от въпроса.
— Отиваме на излет. Саид и аз.
Това не прозвуча много убедително за Фейт. Кой ходеше на излет в подобен момент? Но сега и тя не бе в състояние да любопитства и да задава повече въпроси. Ако Кейт и Саид искаха да изпуснат спасителния самолет, за да се разхождат из джунглата, това си беше техен проблем.
— Раници, а? — повтори Лок, като замислено издаде напред брадичката си и се огледа. — Дошли сте на точното място. Тъкмо разтоварих две, които ще ви свършат работа.
Той взе две найлонови раници от купчината с празните чанти.
— Изберете си.
— Ще ги взема и двете — Кейт посегна към раниците. — Саид може също да ползва едната. Благодаря.
— Та къде, казвате, отивате на този пикник?
Кейт му отговори нещо неопределено за някакъв предавател и за улавяне на сигнали, но вниманието на Фейт бе изцяло погълнато от нейните проблеми. Все още беше бясна на Джордж за нещата, които бе казал и направил, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше на самата себе си. Нали толкова пъти Гейли й бе казвала: „Не можеш да отговаряш за другите, само за себе си“. Тогава защо правеше все едни и същи грешки, независимо от ситуацията? Какво й имаше?
— Ей, добре ли си?
— А? — Фейт примига и осъзна, че Кейт стои пред нея и я гледа загрижено.
— Изглеждаш малко бледа — вдигна рамене жената. — Може би трябва да се скриеш за малко от слънцето?
— Ммм… Може би — Фейт се насили да се усмихне. — Благодаря.
— Моля. Чао.
Кейт се затича с двете раници в ръка. Фейт почти не забеляза това. Мозъкът й се пържеше и тя не знаеше дали някога изобщо щеше да се почувства нормално. Не беше убедена даже дали заслужаваше да се чувства нормално…
— Искаш ли една игра?
Тя почти бе забравила за присъствието на Лок.
— Какво?
Лок вдигна глава, както беше клекнал до кутията с игрите:
— Една игра. Мисля, че свършихме достатъчно работа и заслужаваме малко почивка.
Той явно не забелязваше нервния й срив, макар че според нея беше така ясно изписан на лицето й, както белегът на неговото. Наистина ли не виждаше, или просто беше учтив? Фейт бе твърде смутена, за да можеше да си отговори на тези въпроси, а и те слабо я интересуваха.
— Не съм сигурна — промълви тя. — Мисля, че… че тя е права. Може би трябва да се махна за малко от слънцето. Може би ще отида да потърся пак птицата, която видях.
— Бъди внимателна в джунглата — отвърна Лок. — И, Фейт?
— Да?
— Надявам се да намериш това, което търсиш.
14
„… Така че, Фейт, нали разбираш колко е важно, че едно нещо работи с друго нещо, а третото играе интегралната роля помежду им. И тогава всички малки птички могат да си отлетят вкъщи. Просто така е устроен светът, доктор Арельо й се усмихна широко. Сигурен съм, че разбираш“.
„Не, не разбирам“, Фейт се опитваше да следи обясненията на своя наставник. Но колкото повече се опитваше да разбере защо беше предпочел да подкрепи проекта на „Кю Корп“, толкова по-малко смисъл намираше в обясненията му. Защо не можеше да разбере? Тя искаше да разбере…
Изведнъж през прозореца долетя една птица и кацна на бюрото на Арельо. Беше някакъв непознат на Фейт вид, някакво хубаво малко папагалче. То прошумя с пъстроцветните си крила, изчурулика, а сетне заговори с познат глас: „Всичко е наред, Фейти. Не е нужно да разбираш всичко, важното е да знаеш на кого можеш да се довериш“.
„Гейли?“ Сърцето на Фейт заби лудо, щом позна гласа на сестра си. Тя се вгледа отблизо и нещо в мъничките очи на птицата й напомни за сестра й. „Ти ли си?“