— Наистина ли? — попита тя предпазливо и очакваше да види финалните надписи. Все още имаше чувството, че сънува. Това не беше никак в стила на Оскар, такъв какъвто го познаваше…
— Наистина — увери я той през смях и стисна коляното й. — Няма защо да ме гледаш толкова учудено, бейби. Искам да ти помогна с каквото мога, за да изясниш отношенията си с него. Ако желаеш това — и аз го желая. Просто искам да бъдеш щастлива.
— Значи си му изпратил бележка, в която си му съобщил, че искам да говоря с него… — каза бавно тя, като все още се мъчеше да осъзнае докрай това, което чуваше.
И след като започна да схваща за какво ставаше въпрос, мисълта, какво бе направил Оскар за нея, я накара да се почувства малко неудобно. Тя никога не би изпратила подобна бележка, а и никак не бе убедена, че беше негова работа да го прави, особено, без да я попита. Той бе така импулсивен… Ами ако беше решил да изпрати някоя обидна бележка, нещо, което би съсипало отношенията й с Арельо веднъж завинаги? Но той не беше изпратил подобна бележка, нали? Тревогата й премина в благодарност. Непредсказуем както винаги, Оскар бе пренебрегнал враждебността си към Арельо — само за да я види щастлива. Независимо дали би постъпила по същия начин или не, беше трогната от жеста му. Много отдавна никой не беше правил нещо толкова безкористно за нея. Много отдавна…
„Той може би наистина държи на мен“, помисли си тя и потръпна. Беше хубаво чувство — че вече не е сама на света.
15
Хубаво беше да върви сама в джунглата. Макар че бяха катастрофирали само преди двайсет и четири часа, животът сред толкова много непознати хора вече започваше да й дотежава. И не че хората не й харесваха — впрочем тя бе изненадана колко много от тях истински харесваше: Лок, Клер, Хърли… Просто бе свикнала да прекарва повечето време сама или с един-двама внимателно подбрани приятели. Като дете Фейт се питаше дали нещо не е в ред с нея — не обичаше шумни многолюдни купони и събирания. Но когато порасна, разбра, че просто така е устроена, като змия, която предпочита усамотението. След един ден, прекаран в компанията на други хора, имаше нужда да се махне за известно време.
Особено да се махне от Джордж.
Спомни си приказките му и прехапа устни. Дали не реагира прекалено емоционално? Гейли винаги й казваше, че е чувствителна като канарче в мина за въглища, че вижда критика там, където няма и помен от критика.
Прас!
Фейт се откъсна от мислите си, спря рязко и тревожно се огледа. Шумът идваше някъде от ляво, над главата й, макар че сред гъстата плетеница от лиани не се виждаше никакво движение. Така бе бързала да се откъсне и да се усамоти, че бе забравила за предишния си страх от джунглата. Сега обаче той се завърна с пълна сила. Сърцето й заби малко по-бързо и дланите й се изпотиха. Всъщност колко ли се бе отдалечила от плажа? Тя направи още няколко крачки, затаи дъх и се ослуша. Косъмчетата на тила й настръхнаха от неопределеното усещане, че някой я наблюдава. Опита да си внуши, че е глупаво, беше доста далеч от лагера, нямаше признаци някой от останалите да бе минавал някога оттук. И все пак ускори крачка, а очите й се стрелкаха на всички посоки. Джунглата бе изпълнена с живот и движение както винаги — навсякъде подскачаха от клон на клон кафяви птиченца и весело цвъртяха едно към друго, бризът си играеше с клонките на група нискостъблени палми, а точно пред нея един гущер се стрелна и изчезна от погледа й, като махна с дългата си, подобна на камшиче опашка…
Би трябвало да е спокойно местенце. При обичайни обстоятелства щеше да бъде много щастлива, че е свободна и сама сред природата на такова красиво място. Но колкото и да се стараеше да се убеди, че всичко е наред, нещо на това място не беше, както трябва. Може би наоколо е опасно, може би трябва да си тръгне веднага и…
Внезапна комета от цветове я изтръгна от мислите й. Зяпна, опита се да фокусира движението на тюркоазно и червено, бледозелено и тъмнокафяво. Пристъпи под слънчевата светлина, толкова силна, че за момент почти я заслепи. Премина през нея, примига бързо и се помъчи да проследи движението на птицата, като подскочи по дебелия килим от листа, от едно светло петно към друго. Само ако можеше да я види по-отблизо, поне щеше да знае…
Кракът и настъпи суха клонка, която изпука така, че отекна през джунглата. Птицата отлетя, пляскайки с крила, и се стрелна между стволовете на дърветата, а дългата й опашка се полюшваше нагоре-надолу в такт с вълнообразното движение на полета й.