— Чакай — прошепна Фейт и се втурна да тича.
Спусна се в посоката, в която бе изчезнала птицата — уплашена, че вече я е изпуснала. Но щом заобиколи една камениста площадка, зърна отново тюркоазните пера, които стърчаха най-отгоре върху опашката. Птицата отново изчезна сред сенките.
Спусна се след нея с вперен поглед. Когато мина покрай малка бамбукова горичка, шумът на сухите тесни листенца сякаш бе в пълен унисон с бясното темпо на дишането й. Изскочи от другата страна на горичката и почти хлътна в мрежата от тежки лиани, увиснали от едно вековно дърво. Успя да я заобиколи и спря за миг, като дишаше тежко и претърсваше с поглед мястото за папагала.
В един храст точно пред нея прошумоля нещо. Фейт едва го зърна, преди отново да отлети бързо и ниско над земята. Продължи след него, прескачайки дънери и паднали дървета, камъни и скали и избягвайки клопките на усуканите коренища и шибащите я по лицето клони. Влажният въздух бе тежък и неподвижен, усещаше вкуса на собствената си пот и очите й залютяха. От постоянното редуване на ярко слънце и тъмносини сенки главата й се замая, но и не помисляше да забави темпото. Не искаше да изгуби пак птицата.
Когато вече се чудеше колко дълго още ще може да поддържа това темпо, папагалът рязко смени посоката и зави надясно и надолу през една обляна от слънце хълмиста поляна, осеяна с огромни скали. Фейт се понесе след него, като се стараеше да не падне. И точно когато вече си мислеше, че отново е изгубила плячката си, я видя право пред себе си. Кацнала бе на един прав клон в сянката на високо дърво и леко бе прибрала глава сред перата си.
Най-сетне! Фейт пропълзя, сърцето й още малко щеше да изскочи от гърлото. Трябваше само да бъде много тиха и щеше да получи всички отговори, които желаеше. Само ако можеше да направи сигурна идентификация, щеше да потвърди, че пред себе си има жив екземпляр на Psephotus pulcherrimus (райски папагал), кацнал на клончето пред нея, и този единствен факт би направил всички ужасни неща от последните две денонощия не толкова ужасни. Може би дори щеше да се окаже, че приземяването й в тази джунгла е било някак предопределено…
Тя примижа и пристъпи внимателно към птицата. Яркозелената гръд на папагала сякаш светеше в здрачната сянка на дървото, но заради рязката смяна на светлина и мрак очите на Фейт се бяха замъглили и не различаваха още никакви подробности. Трябваше да мине по-напред…
При следващата крачка едно камъче се отмести под краката й и тя падна тежко на колене пред птицата. По хълма се затъркаляха чакъл и по-едри камъчета. Стресната, птицата излетя, мина над ниските дръвчета покрай поляната и изчезна обратно в джунглата.
— Не — извика Фейт и думите й откънтяха в скалите на поляната. — Върни се…
Тя отново се втурна в посоката, в която се бе изгубила птицата. Докато се промъкваше из гъстия храсталак, претърсваше върховете на дърветата с очи, но напразно. Чак когато падна за трети или четвърти път, спъвайки се в някой корен, и се просна право по очи, разбра, че е време да се откаже. Птицата беше изчезнала. Фейт въздъхна разочаровано, измъкна крака си от поредната клопка, в която беше попаднал, и се огледа… и изведнъж осъзна, че няма абсолютно никаква представа, къде е. Възбудата от преследването се изпари моментално и на нейно място дойде страхът.
Тя се огледа и се опита да преодолее паниката. Не й беше за първи път да се озове сама в дивата природа — всичко, което се искаше в този момент, бе да запази спокойствие и да намери пътя, по който бе минала. Но можеше да разпознае следите си само на няколко метра разстояние, преди да изчезнат в дълбокия килим от листа, който покриваше джунглата. Заобикаляше я гора, цялата от високи странни дървета с гладки стволове и огромни полюшващи се корони. Храстите под тях бяха гъсти и беше невъзможно да разпознае пътя си по пречупените им клонки или други знаци. Вдигна поглед и осъзна, че през гъстия клонак дори не виждаше слънцето и бе невъзможно да проследи хода му, та да се ориентира коя посока да следва, за да излезе на брега.
Известно време се щура безцелно наоколо, като се опитваше да събере мислите си. Влажният въздух сякаш дишаше с нея, като й създаваше влудяващо клаустрофобично усещане. Как можа да се втурне така необмислено из гората? Не беше в стила й да действа така необмислено и импулсивно. Но по някакъв начин стремежът да хване тази птица бе станал най-важното нещо на света — за момент това я бе накарало да забрави всичките си страхове и тревоги, всички проблеми, които се бяха струпали през последните два дни. И ето сега в какво положение се бе озовала — без да хване желаната птица, а и в много по-тежка ситуация. И всичко само заради едно импулсивно решение. Ами сега?