— Ей, най-сетне — изстреля Оскар, щом пристигна асансьорът и вратите му се разтвориха. — Хайде, бейб, трябва да побързаме…
След петнайсет минути крачеха в тихото елегантно фоайе на скъп хотел. Дори в най-хубавите си дрехи Фейт се почувства малко не на място сред модно облечените мъже и жени, застанали пред рецепцията или седнали да разглеждат красиви списания в кожените фотьойли. Придърпа по-стегнато якето около себе си и нервно се огледа.
— Готова ли си да се качваме? — попита Оскар.
Тя видя, че той току-що си беше сложил чифт огледални тъмни очила.
— Защо ги слагаш тук вътре?
Той се ухили и смъкна периферията на шапката си още по-ниско.
— Извинявай, бейб. Тук съм, за да ти помогна, и толкова. Не бих искал някой от приятелите ми да ме види, че си другарувам с Арельо — той се разсмя високо и няколко души любопитно се обърнаха.
— Много смешно — усмихна се нервно Фейт. — Но виж какво, аз вече ще се оправя от тук. Няма нужда да идваш с мен догоре… Може да ме почакаш някъде в кафето, ако искаш…
— А, не — отвърна веднага Оскар. — Искам да съм с теб. Така, за морална подкрепа. Мисля, че ти дължа поне това заради предишните си глупости. Моля те?
Фейт се поколеба. Не беше сигурна, че това бе най-добрата идея. Ами ако Оскар не се сдържи и каже нещо обидно на Арельо по време на срещата?
Оскар видя колебанието й и улови двете й ръце, като я фиксира с поглед над очилата си.
— Сериозно, хубавице. Искам да ти докажа, че ще сторя всичко за теб. Защото си всичко за мен и ти го знаеш.
Все още се разтапяше леко, когато той я наричаше „хубавице“. Освен това може би не бе готова, така или иначе, да се срещне сама с Арельо.
Тя стисна ръцете му и кимна с благодарност.
— Благодаря. Почти стана десет. Май най-добре да се качваме.
17
Когато скочи на земята, Фейт усети колко я боляха ръцете. Макар че по поляната нямаше и следа от змии, тя се запрехвърля по клоните на дървото, докато най-сетне излезе извън границите на поляната, и чак тогава се реши да слезе.
Щом изтри изподраните си разранени длани в дрехите си, взе да се чувства глупаво. Погледна към тревистата полянка, която изглеждаше съвършено спокойна под сянката на дърветата. Даже и онова там да са били наистина змии, не можеше да разбере от какво се бе паникьосала така.
Или можеше. Тези змии не се разхождаха просто така по поляната. Беше сигурна в това, както бе сигурна как й е името. Бяха я обградили. А змиите не обграждат някого просто така…
— Аааааааааа!
Викът бе далечен, но мигом се разбираше какво е — вик на ужас.
— Джордж — прошепна Фейт, докато викът откънтяваше из гората.
Тя се обърна в посоката, от която идваше викът. За миг се изкуши да не му обърне внимание. Сигурно някой бе по-близо от нея и щеше да му се притече този път на помощ. Освен това може би се е уплашил от някой безобиден бръмбар, който просто си е минавал из джунглата и му е пресякъл пътя…
— Помощ! Помощ! Някой да ми помогне… Моля!
Тя не можеше да го направи. Не можеше да се престори, че не чува вика за помощ. Дори и след всичко, което Джордж бе казал и направил. Не можеше да го подмине просто така — да не помогне на друго човешко същество. Същото това нейно меко сърце я бе принудило някога, в тийнейджърските й години, да спре и да спаси едно ранено синигерче, точно когато закъсняваше за интервю. Това почти бе й струвало работата, но тя все още не съжаляваше. Особено когато тя и Гейли пуснаха на свобода излекуваната птичка от покрива на блока и го гледаха как се отдалечава в небето весело и свободно…
Тя се втурна през джунглата, като се ориентираше по виковете на Джордж. Мина й през ума, че като следва гласа му, намира пътя и към лагера. Това я зарадва, макар че нямаше време да мисли много, а гледаше да следи виковете, които спорадично се чуваха.
След малко станаха по-силни и по-ясни и разбра, че е на своя територия — позна странно усукания клон на едно особено дърво, което помнеше от по-ранна разходка, а и специфичните скали ей там… Миг по-късно вече можеше да се закълне, че надушва соления лъх на морето.
Скоро забрави за облекчението си, защото чу още един вик:
— Помощ! Моля ви! Не мога да издържа дълго така!
Тя затича и се озова на ръба на открита камениста местност. От земята стърчаха грамадни скали, които в отдалечения край се спускаха стъпаловидно в насечен склон с редица палми по края, надвесили се сякаш над ръба, за да надничат долу в ниското.