Но аз не исках да застрелвам слона. Гледах го как удря своето снопче трева в коленете си с онзи разсеян бабешки израз, който слоновете имат. Струваше ми се, че би било престъпление да го застрелям. На тази възраст нямах скрупули относно убиването на животни, но никога не бях застревал слон и никога не бях искал да го правя. (Някак си винаги изглежда по-лошо да се убие голямо животно.) Освен това, трябваше да се вземе предвид стопанинът на чудовището. Жив, слонът струваше най-малко сто лири; мъртъв, той би бил равен само на цената на бивниците си, пет лири вероятно. Трябваше обаче да действам бързо. Обърнах се към неколцина бирманци, които бяха тук при нашето пристигане и имаха вид на хора с опит, и ги попитах как се е държал слонът. Всички казаха едно и също: той не ти обръща внимание, ако го оставиш на мира, но може да нападне, ако се приближиш до него твърде много.
Беше ми напълно ясно какво би трябвало да направя. Да се приближа на, да речем, двайсет и пет ярда до слона и да пробвам как ще реагира. Ако нападне, бих могъл да стрелям, ако не ми обърне внимание, би било безопасно да го оставя там, докато се завърне стопанинът му. Но знаех също, че няма да направя това. Бях лош стрелец с пушка, а почвата — мека кал, в която човек би затъвал на всяка крачка. Ако слонът нападне, а аз не улуча, ще имам приблизително толкова шанс, колкото жаба под парен валяк. Но дори тогава не мислех особено за собствената си кожа, а само за бдителните жълти лица отзад. Защото в този момент, с наблюдаващата ме тълпа, не се страхувах в обичайния смисъл — както щях да се страхувам, ако бях сам. Белият човек не трябва да бъде уплашен пред „местните“ и следователно, по правило, не е. Единствената мисъл в главата ми беше, че ако нещо се обърка, тези две хиляди бирманци ще ме видят преследван, хванат, стъпкан и редуциран до хилещ се труп, като онзи индиец горе на хълма. И ако това се случи, напълно вероятно е някои от тях да се смеят. Няма да го бъде. Имаше само един изход. Заредих пушката и легнах на пътя, за да се прицеля по-добре.
Тълпата се смълча и дълбока, тиха, щастлива въздишка, сякаш от хора, които виждат театралната завеса най-сетне да се вдига, се изтръгна от безчет гърла. Щяха да получат своето малко развлечение в края на краищата. Пушката беше хубаво немско оръжие с кръстосан мерник. Тогава не знаех, че при стрелба по слон човек трябва да стреля така, че да пресече въображаемата линия от ухо до ухо. Тъй като слонът беше в профил, би трябвало, следователно, да се прицеля право в ухото му; вместо това аз се прицелих няколко инча по-напред от него, мислейки си, че мозъкът ще да е още по-напред.
Когато дръпнах спусъка, нито чух гърмежа, нито почувствах ритника — това никога не става, щом изстрелът попада в целта, — но чух дяволски ликуващия рев, който се изтръгна от тълпата. В миг, за време прекалено кратко дори за куршума да стигне дотам — така би помислил човек, — мистериозна, ужасна промяна беше станала със слона. Той не помръдна, не падна, но всяка гънка на тялото му се беше изменила. Изглеждаше внезапно поразен, смален, неимоверно стар; сякаш страшният удар на куршума го бе парализирал, без да го повали. Накрая, след дълго време, както ми се стори — как не, може да са били цели пет секунди, — слонът меко се свлече на колене. От устата му потече лига. Като че го бе налегнала чудовищна сенилност. Човек можеше да си го представи на хиляди години. Стрелях отново в същата точка. При втория изстрел той не рухна, а с отчаяна бавност се изправи и едва стоеше, с подкосяващи се крака и клюмаща глава. Стрелях трети път. Това беше фаталният изстрел. Болката от него разтърси цялото му тяло и отне и последния остатък от сила в краката му. Но при падането слонът за момент изглеждаше сякаш се надига — докато задните му крака се сгромолясваха под него, той привидно се извиси нагоре, огромна олюляваща се канара, с хобот, устремен в небето като дърво. Изтръби за пръв и единствен път. И после се строполи — с корем, обърнат към мене, с грохот, който като да разтърси земята дори там, където лежах.