Пауза. Само няколко часа, които ми се сториха цяла вечност, прекарани в попълване на куп листи с трудни изчисления. И най-вече ненужни. Защото Еудженио има пълно право: за да се провери курсът на кораба, само лист и писалка не са достатъчни. Тогава събрах листите и ги хвърлих в камерата за горене.
Диана Абгрунд е оттатък, спи под плексигласовия похлупак. Не искам да повдигам завесата, не искам да я гледам. Все още звучи в ушите ми сухият смях на Еудженио, неговата ирония, оценките му за „спящата красавица“.
Лудост. И още веднъж, докато устоявам на повика, се питам за скрития смисъл на онова, което усещам дълбоко в моето същество — едно странно смущение, объркаността от чувството, че съм болен от срамна и неизлечима болест. Кой, питам се, кой пожела да ме постави в това положение на жалко самоокайване? Нямам нито глътка блумар, свърших и дажбата си цигари. А отвращението ми към мен самия става от минута на минута все по-силно. Отивам при стария Булмер, където цари мълчание или хаос, в зависимост от това, което ти се иска. Между другото тази вечер има малко „парти“, един малък празник. И доколкото си спомням, аз също съм поканен.
Така е. Арсенио Таубер и Рода Солинас са получили разрешение да имат дете. И празникът наистина се състоя при Булмер, в една изолирана заличка.
Не бяхме много: Диего, Норберто, Катарина и Деметрио, Руфус, Людмила Зорда, Ганчо Дерек и Ласло. Тук бяха също Нора Керени, Еудженио и Ванда.
В разгара на тържеството се появи координаторът Албенитц. Влезе, дребен и космат, пружинирайки на тънките си и криви крака. Прегърна Рода, стисна ръката на Арсенио, прошепвайки: „Щастливо пътуване!“
Всички станахме прави. Албенитц поднесе към устните си чашката с блумар, отпи една глътка, оглеждайки се наоколо със задоволство, но и с неудобство. После отново стисна ръката на Арсенио, отново прегърна Рода. На прага размаха ръка за поздрав.
— Щастливо пътуване! — повтори, но макар всички да мълчахме почтително, гласът му беше толкова слаб, че достигна до нас като шепот.
— Уморен е — отбеляза Людмила Зорда, като се обърна към всички. — Уморен е като всички „бели“.
Никой не я слушаше. Смееха се, вдигаха наздравица, възхищаваха се на подаръците, изложени на една масичка в средата на залата така, че да се виждат добре: една статуетка от истинска глина, малък замък, построен от клечки за зъби, саксийка с циклами и един великолепен шах, изработен от влакната на едноклетъчни втвърдени водорасли.
Людмила дойде и седна до мен.
— Кажи ми — попита ме тя тихо — би ли ти харесвало да бъдеш „бял“?
— Не съм ли вече? — отвърнах, загатвайки за косите ми, побелели доста рано.
— Виждаш ли — продължи Людмила — И ти си като другите: много ти се иска да критикуваш, но само при мисълта, че трябва да поемеш отговорност…
— Каква отговорност? — попитах, без да я погледна.
Тя изсумтя. В отговор изсумтях и аз. Людмила е почти на четиридесет години, но понякога говори като глупачка. Тя беше първата, първата жена, с която се любих. Преди колко години беше това? Може би преди десет, не си спомням точно. Знам само, че това се случи през последните месеци на моето пребиваване във Възпитателния сектор. Людмила преподаваше по химия и биология, а моето лице беше осеяно с пъпки. Людмила беше непринудена, агресивна, властна. Аз бях срамежлив, скован, заекващ. Ръцете й бяха покрити с гъст, рус мъх, който ми се струваше като кадифен, на мен, с моите редки косъмчета на брадата, която се мъчеше да поникне. Людмила беше пълна, експанзивна. Аз — тънък и кокалест.
Людмила. Тя ме откри един ден, когато, понесен от юношеските си мечти, галех тялото си. Бях като обезумял от срам. Но тя започна да се смее. И на другия ден под някакъв претекст ме завлече в килията си.
— Мъж — казваше, — с мен ще станеш мъж, дай ми само един месец.
После ме съблече, накара ме да легна в леглото и се отзова отгоре ми мека и силна, с космат и изпъкнал корем.
„Белите“ са пазачите — казваше ми Людмила. — В техни ръце е управлението на кораба, управлението на колектива. Бих казала, че това е отговорна задача.
Бе поставила ръка на коляното ми. Норберто рецитираше някакво стихотворение, очевидно не беше се подготвил и импровизираше, а другите пляскаха с ръце, докато Арсенио обикаляше, за да пълни чашите с блумар.
Ръката на Людмила бавно започна да се плъзга към слабините ми. Устата й се приближи до ухото ми.
— Не тъгуваш ли? — попита тя. — Не желаеш ли твоята майка. — После зашепна несвързани думи. — Варго, орле, блумар за моята раковина.
Да, изпитвах безутешна тъга, за която нямаше лек, едно лудо желание да се върна назад в отминалите години на юношеството и по-назад — към майчината утроба, и още по-назад, към първичния лес, където е възникнал човешкият род, към океана.