Когато аз и Людмила се отдалечихме под някакъв претекст, Нора Керени се ядоса. Имах време дори да забележа на лицето на Еудженио странно изражение, нещо средно между учудване и огорчение.
Хванати за ръце, Людмила и аз почти тичахме по Големия коридор, когато мегафоните внезапно и с пълна мощност закрещяха: канеха целия екипаж в Залата за съзерцание. Не, нямахме никакво желание да слушаме комюникето на Калиф Върховния и обичайните новини, които на равномерни интервали пристигат от Земята. На прага на килията се поколебах.
— Какво има? — попита почти обезпокоена. — Интересуват ли те тези измислици?
Но преди да успея да отговоря, тя вече беше широко разтворила вратата на килията и агресивна както винаги, ме повлече вътре.
„Белите“ са пазачите, те управляват кораба, управляват колектива. Отговорна задача. Така беше казала Людмила.
Съгласен съм. Ако не друго, то „белите“ поне трябва да се грижат да поправят неизбежните грешки в курса, ако искаме Щастливото пътуване да завърши. Но още от начало всичко е било програмирано, заповедите идват от планетата майка, следователно те са еднакви за всички, за червените, зелените и белите. Най-вече за тях.
Беше двайсет и два часа, когато се върнах в килията си, оставаха още два часа, след това бях длъжен да се пъхна в нишата за хипносън. Стоях и се наслаждавах на остатъците от минути, това състояние, което обзема всеки един от нас, когато наближи смяната на дежурството. Хвърлих един поглед, един-единствен и то съвсем бегъл — оттатък пластмасовата завеса. За миг, само за миг ми се стори, че улових по лицето на Диана Абгрунд, скрито зад прозрачната завеса, сянка на иронична усмивка. После проверих чекмеджето си и гардероба, и всяко възможно скривалище в килията. Всичко беше наред.
Но после… То стана така неочаквано, един механичен жест, както се бях замислил. Аз… Ето, ръката ми обви зелената топчеста дръжка на чекмеджето отдясно, чекмеджето, което не ми принадлежеше, личното чекмедже на този, който разделя с мен килията. И неочаквано — а може би исках само да проверя дали някой не се бе опитал да разбие и това ревниво пазено скривалище — я оставих да се плъзне по ключалката. С една дума, чекмеджето не беше заключено. То се оказа широко разтворено пред очите ми. Но не беше претъпкано с листи и лични вещи, както беше логично да се очаква.
По средата лежеше само едно бележниче. Или по-скоро обвивката на това бележниче, защото вътрешните страници, с изключение на първата, липсваха.
На тази единствена страница с четливи, печатни букви бе написано:
Сърцето ми силно се разтуптя. Една въртележка, цял гротесков калейдоскоп от думи и идеи изплуваха на повърхността, сякаш засмукани от хидравлична помпа. Чух гласа на Еудженио Столер: „Ти си глупак… навън звездите нямат стойност… атомният часовник може да се е повредил…“ После този на Людмила: „Интересуват ли те празните приказки?“ Сетих се и за всички мои изчисления, онова, което бях прочел, безброй несвързани неща и години на подозрения. На края и разговорът с координатора Покар: „Знаете ли какво е това ноумен?“
Цялата нощ. Бих останал буден през цялата нощ, за да размишлявам в опияняващото и мъчително търсене на изхода, възела, който не позволяваше да се разплете цялата бъркотия. Но в този момент на тавана на килията светна виолетовата лампичка, а едновременно с това се чу тройното предупредително бръмчене: знакът за смяна на дежурството.
Затворих чекмеджето и като пиян се запътих към моята ниша.
7
От известно време третата хидропонна вана в моето отделение проявява капризи, има нещо не наред в механизма, който регулира перките бъркачки. Поне така счита Ласло.
Той е добър техник, разбира от работата си и аз нямам причини да се съмнявам в това, което твърди. Но тази сутрин той се почесваше по врата и клатеше глава: в очите, по устата, изобщо по цялото му лице се бяха изписали очевидни признаци на недоумение.
— Вече трети път отстранявам повредата — ми каза — и при всяко застъпване на дежурство тя отново се появява. Като че ли го правят нарочно.
— Тоест? — попитах, влагайки колкото се може повече безразличие в гласа си.
Ласло изпъшка.
— Нищо — отговори. — Нищо не мога да кажа, но повредата е направо смешна: централната жабка — извън строя, гайките на перките — разхлабени, макар самият аз да ги бях затегнал както трябва.