— И тогава?
— Какво тогава! Затегнах винтовете, регулирах централната ос и цялата машинария трябва да работи безотказно поне шест месеца. Вместо това…
Ласло отново изпъшка.
— Проклети да са Майката Земя, Калиф Върховния, „белите“ и целият екипаж. Искаш, ли да знаеш точно какво мисля? Имам чувството, че онези от зелената смяна са шайка негодници.
— Тоест? — повторих аз вяло, сякаш бях уморен и раздразнен.
Той повдигна рамене видимо отегчен, приближи се до водния разпределител и изпи на един дъх цяла чаша.
— Повтарям. Затегнах винтовете както трябва, за три дни не могат да се разхлабят. Приятелю мой, тук става въпрос за истински саботаж.
Усъмних се. Гледах приятеля си с надеждата, че един жест или някаква дреболия могат да го издадат. Но Ласло продължи спокойно:
— Да, саботаж. Повтарям ти, че затегнах винтовете до крайност. Някой трябва да ги е разхлабил нарочно…
— Глупости!
— Не са глупости. Знам какво говоря. Онези от зелената смяна са негодници, сред тях имаше един тип, някакъв Спитцер, който бе разпръснал разни листовки. Някакъв бунтар, който подстрекавал към бунт и както изглежда, не липсват новопосветени.
Обичайното алармено звънче звънна в главата ми. Нямах никакво желание да споря с Ласло и когато той се отдалечи, за да провери останалите хидропонни вани, почувствувах облекчение.
Революция, да, революция, тя избухна на моето работно място, в тази тясна дупка от шест квадратни метра. Изпих нещо като кафе и запалих цигара, също някакъв сурогат: зелено водорасло, обработено с алкохолни остатъци при ферментацията на блумар.
Казах революция, но не в този смисъл, който придават на тази дума историците или политиците. По-скоро в главата ми се върти другото значение, онова, което използват астрономите. Или може би кантианското значение, когато Кант е противопоставял Коперник на Птоломей, т.е. преобръщането на един мироглед.
Точно така. Необходими са били стотици векове, преди човек да може да долови причинно-следствената връзка между две микроскопични явления, като съвкуплението и размножаването. Да се улови зависимостта между два факта, отделени един от друг от деветмесечен промеждутък, трябва да е струвало огромно усилие на въображението, а също така и смелост, и липса на предразсъдъци. По същия начин първобитният човек най-после разбрал, че небесното тяло сутринта е същото, същото, което е залязло предишната вечер, а не друго и различно небесно тяло, всекидневен дар от боговете. Някои са били изгорени на клада за това, че са поддържали тезата за многочислеността на обитаемите светове, а други са били принудени да се откажат от убежденията си само за това, че са предпочели теорията на Коперник пред геоцентричната.
Историята е изпълнена с грешки. И въпреки всичко истината е една, макар и спорна. Разбрах това в един миг, в един мимолетен проблясък, който проряза съзнанието ми, парализирайки ме. Вече го знаех. Сякаш винаги съм го знаел: между страниците на дневника, в който аз и Фибаак — мъжът от зелената смяна, с които си сменяме дежурствата — вписваме докладите за хидропонните вани в нашия сектор, имаше листче. Едно малко правоъгълниче от избеляла хартия, което звучеше като предупреждение, нещо като паметна бележка, оставена там случайно:
Това бе бомба. Но неизбухнала бомба. В действителност експлозията бе станала преди това, в момента, в който изведнъж видях всичките си проблеми като пометени навън. Внезапна светлина проблесна в мозъка ми. После изпитах страх, в същия момент изместен от внезапно й безмерно чувство на гордост.
Аз бях центърът. Вече нямаше тайни, само дреболии, шаради и ребуси, които можеха да бъдат разгадани дори от едно дете. Като случаят с яйцето на Колумб, нали? „Да отидеш на изток“, тръгвайки на запад. Разбира се, че беше така, вече нямаше никакво съмнение. В този момент бях разшифровал голямата тайна на Майката Земя.
Прекарах останалата част от сутринта, повтаряйки си, че съм глупак. Аз, Варго Зловик, заселник от първа степен. Аз…
Сякаш винаги съм го знаел. В основни линии всичко ми беше ясно. Разбира се, оставаха още няколко тъмни зони, но в този момент, в ентусиазма на откритието, те все едно че не съществуваха.
Взех листчето от дневника — едно ненужно вече съобщение — и го пуснах в най-закътаното ъгълче на джоба си.
Това, което най-много ме раздразни в стола, беше близостта на Еудженио, тези негови постоянни подигравки и намеците му за неща, които изобщо не би трябвало да го интересуват. После… Нора Керени с непрестанните си покани: „Ела при мен тази вечер. Имам блумар, цигари, сладкиши…“, а миглите й постоянно трептят.