Бедна малка Нора. Малка глупачка. Неспокойна, досадно майчински настроена, а може би и влюбена. В мен ли? Но аз нямам очи за нейните страдания, аз също си имам своя грижа — една стара ярост, която ме разяжда отвътре.
Страхувах се, отдалечавайки се, да не чуя зад гърба си дрезгавия й или силен вик, толкова силен, че да заглуши стъпките ми, отекващи по металическия коридор. Но не се случи нищо.
Бях сам, така както може да бъде само един бог. И едно нещо беше сигурно: никой вече не би могъл да ми отнеме моята самоличност.
Вече бяха излишни игрите, капаните, хитрините. Защото аз бях стрелката на везните на собствената си съдба.
Поколебах се само за миг пред вратата на килията си, колкото за да събера сили и посрещна онова, което ме чакаше оттатък прага. После щракнах механизма и отворих.
8
Лампата светеше. Най-напред осъзнах, че лампата светеше, но не защото я бях забравил. Наистина спомнях си без сянка на съмнение, че завъртях ключа, когато осем часа преди това излязох от килията.
Задържах вратата едва открехната, тялото ми се бе вдървило, в главата ми жужеше цял рояк въпросителни. После глух удар зад преградата от полистирол отне у мен всякакво съмнение. В килията ми имаше някой.
Ето, помислих си, дойде моментът за уреждане на сметките. Много бяха странните неща, станали напоследък. Много бяха знаците, предупрежденията и злополучните знаци. Беше настъпил часът за уреждане на сметките.
Странно, но точно в този момент не чувствувах никакъв страх. И подтикнат от някакъв вътрешен огън, аз широко разтворих вратата.
Диана Абгрунд стоеше права до бюрото.
От този момент нататък паметта ми започна да регистрира фактите с обичайната точност, но удължавайки времето. Спомням си всичко много ясно и все пак, като се започне от онзи ден, когато широко отворих вратата и видях Диана Абгрунд вън от нишата за хипносън, събития ми изглеждат част от едно далечно минало, което вече не ми принадлежи.
— Виждаш ли — каза жената и докосна ръката ми с леко и уверено движение, един любопитен жест, изразяващ притежание. — Виждаш ли, повече не можех да чакам.
Погледнах я право в очите. Бяха големи и много тъмни; два сини кладенеца, излъчващи магнетизъм. Виждах ги за първи път, но те бяха точно такива, каквито винаги си ги бях представял в моите неясни бълнувания.
— Защо го направи? — попитах, сякаш говорех на себе си. Гласът ми излизаше с мъка, слаб, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото. После ме обзе внезапен срам, пламнах от гняв и почти извиках:
— Какво ти е дошло на ум, безразсъдна глупачке, как си посмяла да нарушиш реда!
Жената заобиколи бюрото и тръгна към вратата. С рязък жест щракна механизма за сигурност.
— Говори по-тихо — каза. Почти шепнеше. — Стените са отлично изолирани, но никога не можеш да бъдеш сигурен, навсякъде има недискретни уши.
— Защо го направи? — попитах отново.
— Казах ти, не можех повече да чакам.
Извади от джоба си ключ и отвори гардероба си. Видях, че търси нещо по най-горните рафтове. После се обърна и сложи на масата бутилка блумар и две чаши.
— Седни — ми каза — и престани да ме гледаш така. Може да съм безразсъдна, но не и луда.
Инстинктивно се отдалечих толкова, колкото можеше да ми позволи една килия. Обърнах й гръб, опрях се на стената и залепих чело на студения метал. Настъпи напрегнато мълчание, в килията нахлу кристално студен въздух, сякаш в този момент цялата вселена се клатушкаше на ръба на космическа пропаст. После чух бълбукането на блумара в чашите, шумът от бутилката, поставена на масата, и на края една дълга въздишка.
— Е, добре — каза жената предизвикателно. — Прекъснах инсталацията за хипносън, наруших правилника и сега съм тук, нелегална в опасност, говоря с теб, човек от червената смяна. Ако искаш, можеш да ме предадеш. Едно повикване по интерфона и след три минути ще бъдат тук, за да ме отведат. Но аз зная, че няма да го направиш.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— И защо?
— Защото ме обичаш.
Изпихме блумара мълчаливо, седнали един до друг на кушетката. Бях до такава степен изпълнен със съмнения, че вече не изпитвах влечение към нея. Поне така ми се струваше в този момент.
Когато ме целуна по врата, останах безразличен, но веднага разбрах, че държанието ми е погрешно, че ще бъде по-добре, ако я последвам в тази игра с открити карти. Тогава я прегърнах силно, притиснах бедрата й и потърсих устните й.
Диана отговори на прегръдката ми, но за малко, сетне се освободи от ръцете ми.