— После… — каза шепнешком. Стана, за да напълни отново чашите.
Главата ми се въртеше. Мислите ми се гонеха, натрупваха се една върху друга, за да рикошират след това в една измамна стена. Лутах се в някакъв лабиринт без изход.
Диана ми подаде питието и се сви на пода.
— Ти си отварял чекмеджето ми — каза с фалшив упрек. — Бях сложила една хартиена лентичка.
Можех да отрека, но да отговоря утвърдително ми се струваше по-бързо. По-добре беше да изясним нещата докрай, веднага, без да протакаме.
— Чекмеджето беше вече отворено — отбелязах, — може би ти си го оставила така…
— Може би… Във всеки случай ти си видял какво има вътре!
— Да, не съм сляп и мога да чета…
Очите на жената светнаха от задоволство.
— Значи, си видял и въпреки всичко не си отишъл да ме предадеш…
— Както изглежда, не.
— Значи е вярно!
— Кое е вярно?
— Че ме обичаш…
Това беше вече прекалено. Тя искаше да води играта, налагайки правилата по свое желание. Установяваше безспорни аксиоми и от тях извеждаше теореми и язвително произволни заключения.
— Любовта е инстинкт — се опитах да се защитя. И тъй като тя клатеше глава, усмихвайки се иронично и скептично, допълних: — Наистина ли те интересуват моите чувства?
— Много. Но сега трябва да говорим за друго.
Престорих се на изненадан. Тя мълча доста дълго, но не свали очи от мен, продължаваше да ме изучава, да претегля реакциите ми.
— Разбирам — казах, решил да играя докрай. — Искаш да говорим за Владимиро Спитцер.
— Точно така. Искам бележките му за невъзможността на Щастливото пътуване. Те са у теб, нали?
Този път не беше необходимо да се преструвам на изненадан.
— Не — уверих я аз. — Спитцер беше зелен, в продължение на две години разделяше с мен тази килия, но никога не е прекъсвал инсталацията за хипносън, за да установи контакт с мен, нито пък някога е оставял съобщения за нас, от червената смяна. Вие от зелената смяна сигурно знаете повече, с вас той е имал възможност да говори свободно…
— Това е вярно, само че той успя да разпространи откритието си сред много малко хора. Умря внезапно. Казват, че бил болен, но аз имам сериозни причини да подозирам, че…
Тя млъкна, сякаш за да ме подкани да продължа мисълта й. Но аз не се хванах на тази толкова явна въдица. Диана стана нервна.
— С една дума — подхвана тя, — има много причини да се съмняваме, че са го ликвидирали именно „белите“.
— Сквернословиш.
— Съвсем не. Управлението на кораба е в ръцете на „белите“, „белите“ са се страхували, че Спитцер може да организира бунт…
— Престани! Никак не е уместно да приказваш толкова образно.
Сега аз бях повел така дръзко играта. Попитах я:
— Какво знаеш за тайната на Спитцер?
Лежеше под мен податлива, безропотна и нежна. Но в прегръдките й нямаше страст, любовните игри ни се изплъзваха като в сънищата, жадуваният миг не настъпваше. Тази ли беше жената, която властвуваше в моите болезнени представи на самотник? Тази ли беше жената, която копнеех да възкреся сред магията на древните сказания?
Целувахме се вяло като двама уморени любовници, желаещи час по-скоро всеки да остане със своите интимни мисли.
— Сега аз излизам — казах, като се оправих. — Ще се опитам да осигуря храна и за теб. А после ще обмислим как да действуваме по-нататък…
Тя ми показа запасите, подредени в гардероба й.
— Всеки ден отделях по нещо. А сладкишите взех от Тибор.
Попитах кой е той.
— Не знаеш ли кой е Тибор? Но как! Той е съдържателят на заведението, познават го всички.
— В моята смяна съдържателят на заведението се казва Булмер. Добре, въпреки всичко аз излизам, макар проблемът за храната да е решен. Имам нужда да размисля. Освен това, за да избегна всякакви подозрения и опасни изводи, хубаво е да ме видят навън, в стола или в Залата за съзерцание. Ти стой тук спокойно, няма да се бавя дълго…
Диана увисна на врата ми. Погледът й беше потъмнял.
— Ти отиваш да ме предадеш — ми каза, — изобщо не те е грижа за мен.
— Казах ти да стоиш спокойно. Заключи и ако някой се обади по интерфона, не отговаряй.
С мъка успях да се изтръгна от прегръдката й. Вече бях на прага и се готвех да отворя вратата, когато тя отново застана пред мен.
— В твоите ръце съм, Варго. Каквото и да се случи, знай, че те обичам.
— Аз също, малката ми. Бъди спокойна.
По Големия коридор срещнах Арсенио и Рода Салинас. Държаха се за ръка, загледани един в друг и изобщо не ме забелязаха. Срещнах Ганчо Дерек, кръгъл като топка, с открито и ведро лице.
— Щастливо пътуване, Варго.