— Щастливо пътуване.
По-нататък, почти пред заведението на стария Булмер ме застигна Деметрио. Искаше да играем шах.
— Друг път, Деметрио. Тази вечер ме боли глава.
— Добре, друг път. Щастливо пътуване.
— Щастливо пътуване, Деметрио.
Отидох чак до края на коридора, до Залата за съзерцание. Влязох и седнах на един от последните редове. Беше препълнено. Всички седяха отпуснати, облегнали глави на столовете и пушеха, с очи зареяни в пространството зад купола, обсипано с мигащи звезди.
„Това са само светещи точки“ — ми беше казал Столер. „Това са само светещи точки“ повторих на себе си и се извърнах с отвращение. В този момент ми се искаше да извикам с пълно гърло, да излея цялата мъка и ярост към лъжата, на която бях жертва заедно с всички останали. Ярост, но също и гордост, че съм прозрял истината.
Изпуших една цигара, налагайки си глупавото изражение, което имаха всички. После се измъкнах навън с ленива стъпка.
Преминах отново по Големия коридор. Спрях се за миг нерешително пред Залата за знания, единственото място, което можеше да ми осигури половин час пълно усамотение. Но изпитвах силна нужда да пийна нещо, затова продължих и влязох при Булмер.
Видях Еудженио, подпрял се на бара, да разговаря с Ласло. Кимнах им леко и отидох да се скрия в един свободен бокс. Булмер дойде веднага и ми донесе да пия.
Исках да осмисля изключително сложното положение, в което бях изпаднал, но способността ми да съсредоточа мислите си ставаше все по-слаба с всяка измината минута. Отново бях обезоръжен, отново бях в центъра на циклона, отново бях на тъмно.
При все това, допреди няколко часа, все още заслепен от ненадейната светлина, която бе проблеснала в мен, бях се почувствувал като непобедим бог, неуязвим за уловките, за всички възможни интриги.
Вината беше изцяло в Диана Абгрунд. Тъкмо тя бе нарушила чувството ми за сигурност, като се бе появила пред мен неочаквано с любовните си предложения, но също и да ми говори за Спитцер, едно име, което беше в центъра на всички мои терзания. Много малко неща бе изрекла, още по-малко бяха тези, които се бе изпуснала да ми каже. И много — които бе пре-премълчала. Беше ме уверила, че е сигурна в любовта ми само защото не бях отишъл да я издам за онова, което бях открил в чекмеджето й. И после ми бе разказала невероятната история за конспирацията срещу „белите“, за да им отнемат управлението на кораба. И начело на това подривно движение стоял Спитцер, според чиито теории Майката Земя следвала погрешен курс и вече не се движела към Проксимата на Центавър, а от доста време дрейфувала в звездните пространства, без каквато и да е ориентировъчна точка.
Бях се разсмял, но по друга причина. Имаше една подробност, която не ме убеждаваше: Диана ми беше казала, че след смъртта на Спитцер членовете на движението й поставили задачата да издири бележника на ръководителя им. Документите трябвало да бъдат скрити в килията, която Спитцер в продължение на две години бе делил с мен. Тогава тя успяла, подкупвайки някого от Жилищната служба, да издействува да я настанят в моята килия, за да може да я претърси спокойно. Ровила навсякъде, използвайки подправени ключове дори за гардероба и чекмеджето ми, без да успее да намери нещо с изключение на драсканиците ми по астрономия.
— А къде намери подвързията на бележника? — бях я попитал.
— На същото място, където и ти, зад решетката на музикалния дифузор. Но ти си хитър. Ти си взел вътрешните страници и си оставил на мястото само подвързията.
Аз твърдях, че това не е така, исках да я оборя с различни аргументи, но тя настояваше почти със сълзи на очи. После, за да ми попречи да продължавам с настойчивите си въпроси, бе свалила дрехите си и…
Еудженио Столер се появи на входа на бокса, остана там за миг, после се приближи до мен.
— Какво правиш, сам ли пиеш?
Бутнах към него бутилката блумар и една чаша.
— Малко съм извън релсите — казах, за да обясня по някакъв начин това, че бях сам.
— Неприятности в работата ли?
— Намират се.
— Преди малко Ласло ми разказа, че ще полудеете заради перките на една от хидропонните вани.
Потвърдих, изръмжавайки.
— Ласло казва, че това е саботаж от страна на зелените.
— Ласло е глупак.
Еудженио изпи питието си на един дъх, после избърса уста с опакото на ръката си.
— Аз бих се замислил — каза, сбърчвайки чело.
— Говори по-ясно.
— Бих се замислил, преди да го нарека глупак. Навсякъде по малко започват да стават странни неща и може би той има право. Как се казваше? Мирише ми на изгоряло…
Вдигнах рамене с лениво безразличие, но вътре в мен сърцето ми беше започнало лудо да бие и ситна пот бе оросила слепоочията и дланите на ръцете ми. В този момент по високоговорителя на заведението съобщиха: „Варго Зловик, Варго Зловик, да се яви веднага.“