— Викат те — изсмя се ехидно и със саркастична ирония Еудженио. — Наслука.
— Аз сам поисках разговора, още от миналата смяна.
— А, така ли? Е въпреки всичко, наслука.
9
— Какво показват тестовете?
Това е въпросът на Калиф.
— Съвсем положителни са — уверява го Албенитц. Отваря чантата и се суети в търсене на картоните, после ги преглежда и се изкашля. — Психизъм от първа степен: 93,6. Психизъм от втора степен: 94,3. Психо-физично съотношение: 92,8…
Калиф Върховния едва успява да подтисне ругатнята, напираща зад устните му.
— Имаме работа с доста умен индивид…
— Никога не съм твърдял обратното — уверява го Албенитц.
— Да, а междувременно умряха Кублер и Рамсей, и Ромизов е болен. Освен това Боровски и Слезек са на ръба на нервното разстройство. Трябва да укрепим кадрите, без да губим време.
Албенитц се колебае за миг.
— Нещо не е ли наред? — пита Калиф.
Албенитц отново се покашля:
— Координаторът Покар не е съгласен, той напомня, че картонът за емоционалното поведение все още не е пълен. Изобщо Покар предлага да отложим, поне за сега, още повече че субектът е под строг контрол. Но аз мисля, че едно забавяне може да се окаже фатално за нас, не бива да рискуваме както със Спитцер.
— Добре — въздъхва Калиф. — Извикайте го веднага и ако преодолее разговора, дайте му чин в трета позиция. В противен случай го пратете по дяволите.
Наслука, беше казал Еудженио. Думите му още звучаха в ушите ми, докато отново се движех по Големия коридор, този път по посока към кърмата. Главната артерия на Майката Земя все още беше оживена, групички от заселници стояха по кръстовищата със страничните коридори, пред таблата, където бе окачен редът за дежурство, други се движеха апатично, отправили се може би към Залата за съзерцание или към яслите, за да видят децата, гледка, която разнежва всеки малко или много.
Когато стигнах до преградата, която отделя сектора на „белите“ от останалата част на кораба, разбрах, че моята игра на шах, игра с невидими противници, е пред своя край. Аз бях този, който бе поискал разговор с координатора. Но щом сега Координаторът ме викаше, спешно, то сигурно не беше, за да изслуша оплакванията ми за претърсвани чекмеджета и гардероби. „Белите“ искаха нещо съвсем друго от мен, давах си ясна сметка за това.
Показах отличителната си табелка на дежурния офицер. Бърза проверка, последвана от лаконичен доклад, продиктуван по интерфона: „Заселник Варго Зловик е тук.“
От другата страна на апарата долових неясен говор, прекъсван от пристъпи на кашлица. Офицерът затвори интерфона.
— Координаторът Покар те чака — обърна се към мен. — Стая номер двадесет и четири.
В хаотичната мрежа от тесни коридори аз следвах светлинните знаци и направляващите индикатори по пътя, по който и друг път бях вървял. Стая номер двадесет и четири изглеждаше страшно далеч в периферията на лабиринта. В средата на горната плоча имаше табелка: Клаудио Покар, координатор от втора степен.
Почуках.
Същите сини очи, доста раздалечени, но още по-студени от времето на първия ни разговор. Същото широко и масивно лице. Никаква промяна в кабинета. Масата беше отрупана с листи, а работният комбинезон на координатора Покар беше снежнобял, белият цвят беше ослепителен и агресивен като на всички комбинезони на шефовете.
Беше много любезен. Покани ме да седна, бутна към мен кутията с цигарите. Отново чух гласа му, безличен и остър:
— Варго Зловик, завеждащ трети хидропонен отдел. — Прегледа няколко листа и допълни: — Добре.
Сценарият беше същият, с репликите и жестовете, които се повтаряха без особени промени. Но аз бях различен, този път бях сигурен, смел и най-вече съзнаващ, готов да издържа какъвто и да било разпит и ако се наложеше дори да премина в атака.
Той запали цигара, като ме изучаваше внимателно зад пламъчето на запалката, после впери косо поглед в една неопределена точка в стената. Сега ще ме попита за Спитцер, си помислих. Но с брадичка, потънала в дланта на ръката му, и с глас, станал внезапно сладникав, Координаторът Покар каза просто:
— Хайде. Тук съм, за да ви слушам.
Той също играеше на изчакване. Не ми задаваше въпроси, подканяше ме да говоря. Впрочем така беше редно, тъй като аз самият бях поискал този разговор.