Вече бях принуден да играя с открити карти.
— Някой — казах, — е тършувал в чекмеджето и личния ми гардероб.
— Кражба с взлом ли? — попита Координаторът, без да се смути.
— Не. Както чекмеджето, така и гардеробът са били отворени с подправени ключове.
— Липсва ли нещо?
— Нищо. При все това…
Не ми даде време да продължа.
— Разбирам — каза примирено. — Ще наредя да ви подменят ключовете и ключалките.
Той стана, сякаш за да ми даде да разбера, че разговорът е приключил. Но преди да успея да го последвам, отново се сви в малкото си въртящо кресло.
— Един въпрос, заселник Зловик. Какво имаше в чекмеджето ви? Може би запас цигари или пък много кредитни жетони…
— Не, в гардероба ми имаше само половин бутилка блумар, а в чекмеджето…
— Е, хайде кажете, какво имаше в чекмеджето ви?
— Мои чертежи по астрономия. Това е мое хоби, господине. Невинно развлечение.
Координаторът се протегна напред и смръщи чело. Но изражението му изглеждаше фалшиво, преиграно.
— Развлечение… — промърмори. — Невинно развлечение.
Завъртя стола си на 90° и остана неподвижен да съзерцава стената. Като че ли следваше хода на мисли, които изискваха максимална концентрация. Без каквото и да било неудобство аз наблюдавах острия му профил, готов да отбия атаката, която рано или късно Координаторът Покар неминуемо щеше да отправи.
И наистина, като се обърна внезапно и насочи към мен показалеца си, той ме попита арогантно:
— Вие знаете ли какво е това ноумен?
Усмихнах се. Това беше по-скоро смях, отколкото усмивка, но в рамките на благоприличието и уважението, което дължим на този, на когото сме подчинени. Съвзех се много бързо.
— Вие вече сте ми задавали този въпрос — отбелязах. — Преди четири или пет смени. Мисля, че при онези обстоятелства ви дадох приемлив отговор…
Координаторът Покар смачка угарката в пепелника, бързо прелисти страниците на едно тефтерче, после започна да чука с молив по масата.
— Оказва се, че вие сте постоянен посетител на библиотеката. А в Залата за знание най-много ви интересува Специалната секция…
— Имам редовен пропуск да ходя там, издаде ми го Координаторът Горски.
— Зная. Всичко е редовно. Но компютърът от Специалната секция ми сигнализира за един по-скоро анормален факт. В последно време вие сте вземали все една и съща книга. Или по-точно две книги: Платон и Кант. Защо?
Дори не ми даде възможност да се опитам да отговоря.
— Защо? — ме попита настойчиво. — Какъв е този голям интерес към философията? Един ден, когато Щастливото пътуване завърши, ще можем отново да мислим свободно за същността на вселената и за мисълта. Но днес, тук на борда на Майката Земя, изучаването на тези книги е губене на време, почти престъпление…
— Не! — прекъснах го. — Не е загубено време. Пещерният мит и понятието ноумен, с тяхната аналогична сила ме приближиха до истината. И сега вие ме изпитвате тъкмо за това, искате да разберете до каква степен на осъзнаване съм стигнал и…
Координаторът удари силно с юмрук по бюрото.
— Стига толкова! — просъска със стиснати челюсти. — Вие ми наприказвахте куп глупости. — С нервен жест той запали още една цигара и известно време мълчаливо наблюдава пръстенчетата дим. После поде отново: — Нека да говорим за друго, да се върнем на гардероба и чекмеджето ви. Някой ги е отворил, използвайки шперц…
— Не, не шперц — го поправих. — Аз ви говорих за подправени ключове или още по-точно за копие на тези, които аз притежавам. Изобщо някой разполага с ключове еднакви на моите и се забавлява да рови в тайните ми места.
— Съмнявате ли се в някого?
Ето, бяхме стигнали до мига на истината, до този етап в играта, който става решителен било за победата, било за поражението.
— Не — заявих, като се опитах да преодолея треперенето в гласа си.
Видях, че по лицето на Координатора се изписа разочарование и учудване. Очаквах тъкмо такова изражение, доказателство, че съм на прав път.
— Не — повторих. Но веднага след това допълних: — Аз зная кой е бил.
Този път на лицето му се изписа дълбоко задоволство. Напразно Координаторът Покар се опита да го прикрие. Това беше ново доказателство, че съм улучил целта.
— Много интересно — отбеляза. И почти започна да потрива ръце, но успя да се въздържи навреме. — Хайде смелост, заселник Зловик. Кажете ми всичко напълно откровено.
Протегнах ръка към бюрото. Докоснах леко с пръст пепелника, преспапието, чашата с моливите. Координаторът направо подскочи в стола си, когато ме видя да играя със запалката му. Тя се намираше точно по средата на масата, поставена вертикално. Бутнах я с върха на показалеца си и тя падна. Казах: