— Всичко е наред, заселник — изграка след малко гласът на дежурния офицер. — Владимиро Спитцер е в болницата. Щастливо пътуване!
— Щастливо пътуване — отвърнах неуверено аз.
По-късно, когато след работната смяна се върнах в своята килия, сварих двама прислужници да изнасят личните вещи на моя другар.
— Как е той? — попитах с глух глас.
Единият от двамата повдигна рамене и направи такава гримаса, сякаш искаше да ми каже, че не знае нищо. Другият обаче песимистично поклати глава.
— Но какво му има всъщност?
Последва нова гримаса и нов обезкуражаващ жест. Преди да си отидат, те се позабавиха малко пред металния плот на вратата. Видях, че свалят табелката с името на Владимиро Спитцер и на нейно място до моята поставиха друга.
Останал сам, ми се прииска да отида и прочета името, но после се отказах. Какво значение можеше да има името на другаря ми, щом като разговорите и контактите с него бяха невъзможни? Едно име нищо не значи. Стар или млад, дебел или слаб, другарят по килия е само един предмет без значение. Той не говори, не се смее, не се храни. Ден и нощ лежи неподвижен, едвам-едвам диша в своята ниша, затворена херметично. Ако искаш, можеш с часове да го съзерцаваш през плексигласовия капак, можеш да се забавляваш да броиш миглите, косите, космите на брадата му, можеш да разглеждаш с лупа една по една порите на кожата му, гънките на устните му, бръчките по лицето и ръцете — всичко. Всичко онова от тялото му, което работният комбинезон не покрива. Но никога няма да узнаеш какъв е цветът на очите му. Защото е като мъртъв, спи спокойно, отсъствуващ, сънува други светове — една действителност, забранена за онзи, който го наблюдава. О да, можеш дори да му говориш, ако искаш. Някои имат този лош навик и го правят. Понякога нощта е дълга, книгата — скучна, цигарите са свършили. А безсънието те пробожда с хиляди жила. По коридорите на кораба няма жива душа. Дори Залата за съзерцание е пуста и сякаш отвсякъде те заобикаля някаква лудост, хлад и мълчание. Точно в такъв момент някой загубва контрол над себе си, повдига завесата на нишата и започва да говори, да говори със своя глух и мълчалив другар, с един неподвижен призрак, като го обсипва с обиди и ненужни закани.
Аз никога не съм го правил. Владимиро Спитцер беше мой другар по килия в продължение на две години и най-много да съм му хвърлил няколко разсеяни погледа вечер, непосредствено преди смяната на дежурството, в кратките мигове, които предшествуват момента на хипносън. Той обаче може да ме е опознал основно, може би ме е наблюдавал безброй пъти. Но това за мен е без значение.
Владимиро Спитцер е зелен.
Аз, Варго Зловик, съм червен.
2
„Съгласен съм, Албенитц. Повикайте го и вижте какво иска. Тази история вече започва да ми дотяга.“
Албенитц Бенито Иорге, координатор от първа степен, изключително важна фигура на шахматната дъска, в пряка връзка с Върховния. Лицето му е малко, триъгълно, има жълти и остри зъби, като на гризач, нещо средно между бобър и катеричка…
Залата за съзерцание. Един огромен екран в полукръг, който преминава от стена на стена. Удобните столове с меки облегалки за главите и ръцете са разположени в правилни редици, които се снижават постепенно. С една дума — театър.
Веднъж моят приятел Еудженио Столер се опита да ме накара да се замисля колко жалък е спектакълът. Това са само светли точки, ми каза, един облак от лъскави топчета и тук-там някой и друг диамант, който блести малко по-силно от останалите. Еудженио е циник, или поне му е приятно да играе тази роля. Истината е, че тези звезди, това черно и дълбоко пространство отвън, обсипано с всички тези ледени и предупреждаващи светлини, които ти се струва, че можеш да докоснеш с ръка, омайва дори и най-затъпелите членове на екипажа.
Който е строил кораба, го е знаел. Който е проектирал този страшен прозорец на 180°, трябва да е бил велик психолог и възвишен естет. Обикновено местата в залата се заемат до едно. Но понякога в късните вечерни часове, когато лампите в коридора превключват на леко синкава светлина, за да ни дадат илюзията за нощ, понякога, казах, залата е почти празна. Само малки групи се застояват тук и там, обикновено по края на залата, понякога под високите сводове се носи тайнствен шепот и в полусянката съмнението нараства неимоверно, хиляди догми се сгромолясват, достатъчен е само един поглед, една тръпка, тембърът на един глас, който увисва на последната дума, достатъчна е дори само една пауза.
— Щастливо пътуване! — пожелава съседът ти, сбогувайки се.