— Това, което ще ви разкрия, е от огромно значение. Само един човек не е достатъчен да изслуша свидетелските ми показания.
— Тоест? Изяснете се по-добре, в името на Майката Земя.
— Казах, че само един човек не е достатъчен. Готов съм да говоря, да кажа всичко, което зная, но искам да присъствуват и други…
Покар ме гледаше втренчено, като търкаше брадичката си с неспокойна ръка.
— Нечувано — каза той накрая. — Вие ми нямате доверие, искате да има свидетели на нашия разговор. Давате ли си сметка, че бих могъл веднага да ви арестувам.
Дори не обърнах внимание на заплахата му.
— Това не е каприз, господине. Уверявам ви, че за да може да продължи нашият разговор, е необходимо присъствието поне още на двама координатори…
— Наистина прекалявате. Е, добре, мога да повикам Горски и да го накарам да дойде тук…
— Само Горски не стига. Горски е координатор от втора степен, като вас. Аз искам някой от по-висшите. Няма да говоря, докато не дойде и координатор от първа степен.
Покар натисна лостчето на интерфона и повика дежурния офицер. За миг се уплаших, че наистина може да ме арестува. Но когато офицерът почука и веднага след това се показа на вратата, Покар само му нареди да остане в кабинета до неговото завръщане. След това излезе от стаята.
Офицерът затвори вратата и остана прав, подпрял гръб на металната маса. С крайчеца на окото си го виждах как си играе с червеното шнурче, което се спущаше от пагона към гърдите му и след това завързано на възел стигаше до горното джобче на униформата му. Обърнах се малко на една страна и го огледах по-добре. Нямаше вид, че ме пази или пък иска да ми попречи да си отида. Беше тук просто, за да ме разубеди с присъствието си да не си пъхам носа в книжата на координатора.
Изтекоха няколко минути в пълно мълчание. И това мълчание изостряше в мен нервността, защото се страхувах, че цялата смелост, която ме крепеше „може да ме напусне всеки момент“.
Най-после вратата се отвори, без някой да е почукал. Не беше координаторът Покар. На прага бе застанал човек в униформа, друг офицер, който ме повика с пръст.
— Да вървим, заселник Зловик. Координаторът Албенитц те чака.
Сега бяха трима, както исках аз. Координаторът Горски бе седнал настрани, почти в един от ъглите на стаята, с наведена глава и с пръсти, събрани в основата на носа му. Покар стоеше прав до Албенитц, а той се бе полуизлегнал на един сгъваем диван. Кабинетът беше просторен, но строг, лишен от всякакъв стремеж към излишество.
Сега вече всички камъчета се бяха изтърколили надолу и по законите на играта трябваше отново да ги пренеса горе, да започна всичко отначало. Така че когато координаторът Покар натисна копчето на магнетофона и ме покани да дам показания…
— Някой — казах — е тършувал в личния ми гардероб и в чекмеджето на бюрото ми…
Горски рязко вдигна глава и почти изръмжа нетърпеливо.
— Това, струва ми се, вече сте го казали на координатора Покар. Карайте направо към целта, нека свършваме с тази история, нямаме време за губене за незначителни, банални неща.
— Чекмеджето — продължих, като си наложих да бъда спокоен, — е било отворено с подправени ключове, с лъжливото убеждение че е съдържало записките на Владимиро Спитцер…
Този път ме прекъсна Албенитц, координаторът от първа степен, един от най-високите шпилове в катедралата на Майката Земя.
— Записките на Спитцер ли? — Той смръщи лице, сякаш искаше да извика в паметта си някой незначителен човек, после се плесна с длан по челото. — Ах, да, Спитцер! Онзи фанатик от зелената смяна, който разказваше басни за Щастливото пътуване. Има нещо, моето момче, което не ми стана ясно, а именно, как си разбрал, че този, който е отварял чекмеджето ти, е търсел записките на Спитцер.
— Много просто. Призна ми го същият този човек, който е отварял чекмеджето ми.
— По-точно? — извикаха в един глас Горски и Покар.
— Диана Абгрунд — заявих, унищожавайки един сън. — Диана Абгрунд, жената от зелената смяна, която зае в моята килия мястото на Владимиро Спитцер.
Координаторът Албенитц се надигна и седна. Погледна ме за един миг с безразличие, после стана от дивана и започна да се разхожда из малкото свободно пространство отстрани до столчето, на което бях седнал и зад гърба ми. Гласът му прозвуча сухо, с едва доловима сянка на сарказъм:
— Искаш да кажеш, че Диана Абгрунд ти е оставила бележка?
— Никаква бележка. Диана Абгрунд е успяла да блокира инсталацията за хипносън и когато днес, след работната смяна влязох в килията си, тя стоеше права и ме чакаше. Разказа ми всичко…