Координаторът Горски направи една продължителна гротескна гримаса. А Покар попита:
— Какво ви разказа?
— Теориите на Спитцер — извиках. — Бунтът, който заселниците от зелената смяна подготвят, за да отнемат от вас, „белите“, управлението на Майката Земя. Казват, че корабът вече не се движи по определения курс и че дрейфува в пространството…
— Това си го бива! — каза иронично координаторът Албенитц. — Какво друго казват, заселник Зловик?
— Че Щастливото пътуване е една лъжа.
Координаторът Горски се намеси:
— А вие, заселник Зловик. И вие ли сте на това мнение?
— Аз съм тук, за да ви изложа фактите — отговорих. — Мога също така да ви кажа и кои от червената смяна са се поддали на пропагандата, проникнала чрез хората на Спитцер. — Без да чакам, споменах имената на Столер, Ласло и Людмила Зорда. И допълних: Сигурно има и други, вие сте тези, които трябва да ги издирите и да постъпите както се следва.
Координаторът Покар спря магнетофона. Натисна друг бутон и от редуването на свистене с бързо писукане, което се чуваше от апарата, разбрах, че връща лентата. Извърши още няколко манипулации по клавиатурата, после каза:
— Ето, да чуем от тук.
„Какво друго казват, заселник Зловик?“ Това беше гласът на Албенитц.
И моят отговор: „Че Щастливото пътуване е една лъжа!“
Гласът на Горски: „А вие, заселник Зловик? И вие ли сте на това мнение?“
„Аз съм тук, за да изложа фактите. Мога също така да ви кажа и кои от червената смяна са се поддали на пропагандата, проникнала чрез хората на Спитцер. Това са Еудженио Столер, Ласло, Людмила Зорда… Сигурно има и други, вие сте тези, които трябва да ги издирите и да постъпите както се следва…“
Координаторът Покар отново спря магнетофона, но само за миг. Веднага пак го пусна, като натисна червения клавиш за запис.
— Еудженио Столер, Ласло и Людмила Зорда — произнесе отчетливо координаторът. — Потвърждавате ли обвинението си против тях?
— Те са мои приятели — промърморих. — Не мога да ги обвиня в нищо особено, но от известно време техните думи са странни, изпълнени с намеци, понякога открити, понякога загадъчни. Що се отнася до Диана Абгрунд, няма съмнение. С намерението да ме спечели за своята кауза тя ми съобщи за съществуването на комплота. Казва, че вие „белите“ сте убили Спитцер и после… не знам… струва ми се, че тази жена е фанатичка. Ако искате да я арестувате, тя сега е в моята килия…
Албенитц, който междувременно бе седнал отново на дивана, вдигна вежди в един бърз жест на съгласие, като обърна глава първо към Горски, после към Покар.
— Да се опитаме да я повикаме по интерфона — предложи. — В края на краищата фанатикът може да бъде и той, дошъл тук, за да ни разказва куп измислици… Хайде, да извикаме жената по интерфона.
— Няма да отговори — казах аз. И допълних: — Тя може да е фанатичка, но не е глупава. Във всеки случай наистина е в моята килия, не може да е излязла така, както е облечена в зеления си комбинезон.
Албенитц изпъшка. Дойде до мен, пружинирайки на кривите си крачета, и се наведе, като доближи лицето си до моето.
— Младежо — ме прекъсна, повдигайки брадичката ми с един пръст, който сякаш бе от метал. — И ако след като дойдем в килията ти, намерим спящата красавица да лежи спокойно под похлупака си от плексиглас? Пожела да разговаряш с трима координатори само за да изразиш неясни подозрения, за да предизвикаш едно обвинение, което може би никога не ще успееш да докажеш…
Хипотезата сякаш не беше толкова странна. Предвиждайки моето обвинение, Диана наистина можеше да се затвори в нишата за хипносън. Така че, ако моите предположения бяха верни, тя в действителност не се страхуваше от никакъв донос. Диана действуваше под прикритие, вън от всякакво подозрение. По-скоро на координатора Албенитц му се бе изплъзнал един издайнически израз. Спящата красавица, беше казал. Значи знаеше за необикновената красота на Диана. И после този израз вече го беше употребил Столер…
Междувременно и Горски се беше приближил до мен със заплашителен вид.
— Лъжеш — каза, като и той също ми заговори на ти. — Казваш, че си се върнал в килията си веднага след изтичане на работната смяна. Казваш, че Абгрунд е била права и те е очаквала. Защо тогава не дойде да я предадеш веднага?
Въпросът беше съзнателно идиотски и не заслужаваше отговор. Затова само леко се усмихнах и повдигнах рамене.
— Остави това, Горски — се намеси координаторът Покар. — По-скоро нека попитаме този младеж защо пожела да бъдем трима, за да слушаме глупостите му. Нещо повече, пожела да присъствува и един координатор от първа степен.