Отново се усмихнах и този път не направих нищо, за да скрия сарказма си.
— Това, което ви разказах, не са глупости, а самата истина. Ако Диана Абгрунд не ме е излъгала, ако е била искрена, значи се подготвя голям заговор, който в своите спирали е уловил в клопка дори и някои от „белите“. Диана Абгрунд ми довери, че е била подкрепена от някой, който работи в Жилищната служба. Очевидно някой от ръководителите, щом като именно благодарение на него е успяла да получи квартирата, заемана от Спитцер. Господа, аз не зная кой от вас стои начело на Жилищната служба. Но за да бъда сигурен, че моите показания няма да бъдат потулени, имах претенциите да бъдат изслушани не от един, а от трима координатори.
— Много умно — отбеляза Покар. — Но тук става въпрос за доста тежки обвинения.
— Не ги отправям аз, а Диана Абгрунд. Тя е тази, която ви обвинява.
Координаторът Албенитц грабна едно столче и седна срещу мен.
— Изслушай ме, момче — ми каза с бащински глас. — Ти се показа ловък, благоразумен верен на инструкциите на Майката Земя до там, че в изблик на старателност да издадеш дори приятелите си. Но не можем да ти кажем браво само за това. Едно нещо е ясно: на въпросите, които ти зададохме, ти не можеше да отговориш по друг начин, освен така, както отговори. И все пак от теб искаме нещо съвсем друго. Хайде да свалим маската и да открием нещата такива, каквито са, без страх. На измислиците, които ти е разказала Диана Абгрунд, ти не си повярвал. Нали така? Ти винаги си следвал своите мисли, независими и много смели, толкова смели, че ги пазиш само за себе си, без да говориш някога с когото и да било.
— Жаден съм — казах. — И главата ми се върти…
— Задръж я, момчето ми. Ти си разкрил тайната на Майката Земя. Разкрил си я сам, благодарение на твоята съобразителност, на твоята интелигентност, на твоята способност да наблюдаваш. Тук Диана Абгрунд няма нищо общо. Нямат нищо общо нито Столер, нито другите ти приятели, за които спомена. Тайната си я разкрил сам. Хайде, изплюй камъчето и да свършваме…
— Камъчето…
— Да, да, камъчето. Този гняв, който те изсмуква отвътре. Какво знаеш?
Кошмарът беше свършил. Гласът ми излезе от гърлото неузнаваем, сякаш не беше мой.
— Зная, че вие „белите“ винаги сте ни лъгали. Зная, че при сегашните научни познания едно звездно пътуване е невъзможно. Изобщо Щастливото пътуване е една лъжа, но е също така и истина, която за момента ми убягва. Зная, че този колосален комплекс, който всички наричат Майката Земя, не е космически кораб, а подземие, скрито под повърхността на нашата планета. Това е всичко…
Блумарът беше добър, с изискано качество. После донесоха някакъв друг вид алкохол, изключително силен, непознат за мен. И веднага главата ми почна да се върти още по-силно и странно блаженство, неизпитвано до този момент, се разнесе по цялото ми тяло.
Оглеждах се наоколо доволен и ликуващ, очите ми пареха, сякаш имах температура. Залата беше кръгла, просторна и обзаведена просто, стените бяха облепени с плат със свежи и разнообразни цветове.
В дъното, откъм лявата ми страна бяха седнали три „бели комбинезона“. Няколко души се бяха изправили до един автомат за напитки. Имаше и една жена на средна възраст, с все още свежо лице, но със съвсем бели коси, по-бели от комбинезона, в който беше облечена. Това беше координаторът Боровски. Много пъти нейната фигура се бе появявала на големия екран в Залата за съзерцание. Умееше да изнася беседи на различни теми и гласът й звучеше нежно и очарователно.
Албенитц си беше отишъл преди половин час, Горски го беше последвал няколко минути след това. Беше останал само координаторът Покар да… ми прави компания. Но сега Покар не говореше, гълташе един блумар след друг и от време на време наливаше на мен и на себе си от бутилката, съдържаща тази странна течност, гледаше ме, усмихваше се и клатеше глава в безмълвен, шеговит коментар.
Някаква врата се отвори и влезе младеж в червен комбинезон, слаб и с хлътнали очи, познавах го бегло. Погледът му се спря за миг върху мен, може би привлечен от червения цвят на комбинезона ми, същия като неговия. Мина пред мен и се насочи към автомата за напитки. Видях го да поздравява „белите комбинезони“, да се шегува с тях, а после седна на масата на Боровски. Младежът с червения комбинезон отново се загледа в мен. После и жената ме погледна.
Алкохолът дълбаеше в мен дълбоки бразди на блаженство. Харесваха ми тези очи с леко натежали клепачи и тази гъста, съвсем бяла коса, много по-бяла от моята, нежният й глас, който звучеше в ушите ми през диапазона на паметта ми. А после имаше и нещо друго, някаква магия, която ме бе завладяла, като че…