Няма никой, нито един офицер от охраната и всички магнитни врати са отключени. Ще те поразходя малко, стара мършо, ще те заведа там, където не е шумно, в Залата за знание, и там ще ми разкажеш цялата си история, от начало.
Големият коридор също е пуст, както винаги посред нощ. Но в дъното, там, където започва Залата за съзерцание, се вижда зелена, мигаща светлина. И изведнъж, без причина, една мисъл ме пронизва. Не мога да разбера защо, но ми се струва, че там в дъното на коридора стои Столер. Сигурен съм, така както съм сигурен, че съществувам, и тогава започвам да викам, вдигам шум, обажда се дълбокото и все по-бързо повтарящо се ехо. Акустична халюцинация ли е, Столер, или игра? Столер, ти ли си? Отговори, Столер. Какво правиш там в дъното на коридора?
Тишина. Но все едно, че ми е отговорил. Столер, имам нещо за теб. Бъди готов да я посрещнеш, ядосай я малко и после ми я върни обратно. Бутам количката и навеждайки се, ускорявам крачка, после с все сила я изтласквам, като я запращам по коридора.
Викът на старицата разтърсва мозъка ми, чува се дългото свистене на колелата по метала, който скърца, редуват се глухи удари по стените на коридора, после далеч отеква приглушен стон, там, където лампите, защитени в синьо, не ми позволяват да видя.
Столер! Пристигна ли старицата? Затегни малко примката около шията й и я попитай какъв е бил краят на Владимиро Спитцер. Столер, чуваш ли ме?
Нов стон и ръмжене в дъното на коридора. После отново чувам шума на колелата, в синкавата мъгла виждам една жълта, викаща точка, която се приближава бързо и става все по-голяма, както и един малък серен череп, после съсухрената фигура на Виорика връхлита отгоре ми. Хареса ли ти разходката? Сега ще направиш още една, но преди това ще ми кажеш за Спитцер. Обзалагам се, че на моя приятел там в дъното си разказала всичко. Хайде, кажи ми на мен истината. Наистина ли умря от неизлечима болест, неочаквано? Или Спитцер знаеше много неща и е свършил преждевременно в крематориума…
Виорика, Виорика, кажи ми за водата. Тази, която пием, наистина ли е обеззаразена? Кажи ми за тръбите, които водят навън, и къде са разположени асансьорите. Не искаш ли да отговориш?
Старицата движи устните си, преструва се, че говори, но гласът й представлява сдъвкан въздух. Ей, Столер! Тази не говори с мен. Опитай се да разбереш кой е бил баща ми, толкова е стара, че не може да не знае… Отново блъскам количката, запращам я далеч надолу по коридора. Този път викът е по-силен, почти заглушава тъпите удари по стената.
Столер! Защо мълчиш, Столер? Зная, че сега старицата говори, вие говорите за мен, мърши такива, искам и аз да зная, искам да зная всичко, отговорете!
Усещам крайниците си като вдървени, тежки като олово. И да вървя ми е трудно, мъчително. Стъпките ми отекват по металния под, а синкавите светлини са станали още по-мрачни, И гласът ми излиза с усилие от гърлото. Столер, пристигам, след малко ще дойда при вас, ще убия и двама ви със собствените си ръце.
Но когато пристигам там, почти пред входа на Залата за съзерцание, намирам само Виорика в количката й. Никаква следа от Столер.
Аз бях, ми казва Диана Абгрунд, като излиза на светлото от един тъмен вход. Не казва нищо повече, от устата й не излизат думи, а само червени и оранжеви балончета, разноцветни и леки, също като тези, които излизат от устата на Виорика, те се издигат и спущат, носят се по целия коридор, като се пукат при най-лекия допир. Носи се суха миризма на озон. Последното нещо, което виждам, е мъртвешката ръка на Виорика, която бавно се повдига на височината на главата, за да хване кичур бели коси.
Събудих се целият облян в пот. Бръснех се, а огледалото отразяваше едно уморено и уплашено лице. Съновиденията ми бяха още живи, в тъпанчетата ми продължаваха да отекват зловещите грачения на старицата и глухите удари на количката по стените. После интерфонът заграчи и това за мен бе като второ събуждане.
Дълго се колебах: смътно чувствувах, че повикването беше свързано със съня ми. Някой кроеше нещо зад гърба ми, бях сигурен. Но разбирах също и абсурдността на бягството, колко глупав щеше да бъде всеки опит да се измъкна от тази злокобна игра, която надвисваше над мен.
Примирен натиснах бутона на звуковия канал. Беше женски глас, слаб, несигурен и веднага си помислих за Виорика, която ме търсеше за…
Беше Диана.
— Ти ли си, Варго? Трябва да говоря с теб колкото се може по-бързо.
— Защо? Какво се е случило?
— Мисля, че открих къде е свършил Владимиро Спитцер.
13
— Виждаш ли — ми казваше тя с тихия си и предпазлив глас, страхуваща се вечно от недискретни уши. — Извиках те и ти дойде, сега аз говоря и ти ме слушаш стоиш тук и сякаш гълташ думите ми. Нали е интересно това, което ти разказвам?