Бях в нейната килия, същата, която преди принадлежеше на мен и Спитцер, а после на мен и Диана. Всички жилища са еднакви, но бих познал сред хиляди други тази, която ми бе принадлежала толкова време, дори само заради някои надлъжни черти по масата, някои петънца по стените и пода, разположени по такъв начин, че да предизвикват в съзнанието неясни, човекоподобни фигури.
— Виждаш ли — продължаваше Диана все така тихо, предпазлива както винаги. — Сега ние сме тук и говорим, аз съм „бял комбинезон“, значи шеф, ти също си шеф, но… Изобщо, вече сме съучастници!
— Разкажи ми за Спитцер — прекъснах я. — Каза ми, че знаеш какъв е бил краят му.
— Да, разбира се — увери ме Диана. — Но почти се страхувам да ти го кажа.
Вече губех търпение.
— Преди година ми разказа куп измислици по повод Спитцер…
— Албенитц пожела така… Истината е, че аз едва познавах Спитцер, той никога не бе разговарял с мен. Нито пък с другите, той никому не се доверяваше…
— Изобщо как е свършил?
Диана нетърпеливо разпери ръце:
— Ти не знаеш какво рискувам, като ти се доверявам.
— Ти не рискуваш абсолютно нищо, играеш прикрито като миналия път. Във всеки случай твоите тайни са повърхностни: аз зная много добре къде е свършил Спитцер.
Изненадата по лицето й изчезна след миг.
— Е, хайде — рече предизвикателно. — Кажи, щом си толкова добре информиран.
Вдигнах очи към тавана.
— Владимиро Спитцер е горе, навън, ако искаме да бъдем по-точни. Изкачил се е на повърхността преди една година. Не зная как го е сторил и нямам доказателства за това, което твърдя, или по-скоро мога да набавя косвени доказателства, ако е истина, както се оказва, че Спитцер никога не е бил болен, никога не е бил в болницата, никога не е умирал и не е бил кремиран. Следователно, след като не е на борда, къде искаш да бъде?
В очите й премина сянка на страх.
— Но какво знаеш за това? Да не би да си разследвал случая Спитцер и след назначаването ти за координатор?
— От този момент повече от всякога.
— И до какви заключения стигна?
— Вече ти ги казах. Спитцер се е изкачил на повърхността и ни е оставил тук да гнием.
Диана мълчаливо отпи от чашата си. Израженето й както винаги бе загадъчно, ирония и отчужденост, смесени с външните белези на безпокойството. После изпразни чашата все така мълчаливо и бутна бутилката към мен, търпеливо очакващ думите й.
— Е, добре — избухна на края. — Ти позна и този път. Ти винаги познаваш, пристигаш винаги преди другите…
— Разказвай! — прекъснах я нетърпеливо.
— Ти позна, казах ти. Спитцер е навън, за него Щастливото пътуване е свършило…
— Искам да зная как е излязъл — казах през зъби.
Диана стана, погледна към стенния часовник и загаси музикалния дифузор, който до този момент беше включен, за да бъде по-сигурен разговорът ни. После бръкна в единия джоб на зеления си комбинезон.
— Ела — каза. — Ще видиш със собствените си очи.
Големият коридор беше доста многолюден, както винаги в този час. Редовната работна смяна беше свършила скоро и всички се шляеха или се спираха по кръстовищата на коридорите пред заведението и близо до входа на Залата на съзерцание.
Следвах Диана, която с бърза стъпка успяваше да разбута тълпата и да заобиколи задръстванията. Къде ли по дяволите ме водеше? Много от зелените комбинезони се отстраняваха почтително, когато минавах покрай тях. Тази форма на почтителност ми досаждаше, така както ме ядосваше и поздрава, който ми отправяха.
— Щастливо пътуване, координаторе!
Отговарях с несигурен глас и сведени надолу очи, сякаш не можех да скрия срама, който се надигаше в мен.
После Диана тръгна по един коридор вляво и стигна до дъното, където се откриваше правоъгълна площадка.
— Тук сме в сектор В–45 — каза. — Работя тук от две години, откакто съм координатор…
Дойде ми наум, че и Еудженио Столер бе работил с прекъсване в този сектор.
— Трябва да е важен — отбелязах.
— Естествено, това е склад за химически материали, има резервоари и резервни части за атомните апаратури. Но има и друго…
На по-дългата стена на това правоъгълно пространство имаше три врати. Двете бяха нормални за човешки ръст, но третата беше широка и плъзгаща се, за да могат да преминат през нея и по-обемисти материали.
— Да влезем — подкани ме Диана, като отвори една от двете по-малки врати. — Внимавай да не се издадеш.
Никога не бях идвал в сектор В–45. Тази зона от Майката Земя беше извън моя обсег и съвсем не ми беше позната. Но след като влязох, не забелязах нищо необичайно: обикновен склад с високи рафтове, претъпкани с контейнери с етикети, големи полици, на които имаше наредени каси, торби и различни материали.