— Това е само предположение — продължих. — Ние не знаем съвсем нищо, но връх на всичко би било, ако докато ние стоим тук и гнием, Калиф и другите от време на време се изкачват на повърхността и в хелитаксита отиват да се забавляват в онези луксозни заведения, които сме виждали в някои филми…
— Престани, Варго! Това са безпочвени хипотези. Кажи ми по-скоро какво си намислил.
Чувствувах се уморен и се бавех с отговора, но не защото не исках да споделя с нея своите намерения. Бавех се така от леност, една моментна мудност, която обвиваше всяко мое намерение.
— Онзи ден разбрах коя е майка ми.
Диана скочи на крака ужасена.
— Не е възможно — извика, — никой не бива да знае кои са му родителите, това е недопустимо в структурата на нашето общество.
— И все пак аз узнах коя е майка ми…
— Не ми го казвай, Варго.
— И защо не би трябвало да ти кажа? Майка ми е Елена Боровски, координатор от втора степен.
Тя остана замислена няколко секунди. После вдигна глава като замаяна.
— Приличате си — каза. — Същите бели коси, нейните са съвсем бели, казват, че са били такива още когато е била млада, а ти…
— А аз съм на двадесет и пет и ще бъда напълно бял най-много след две години. Искаш ли да знаеш как го направих?
— Кое?
— Да узная, че Елена Боровски е моята майка.
— Не, Варго, засега не искам да зная. Сега трябва да говорим за нещо по-важно. Аз…
Прекъснах я.
— Тази нощ сънувах сън — казах, сякаш говорех на себе си. — Сънувах, че аз и Столер играем с Виорика, сякаш тя беше топка. Подавахме си стола й на колелца от единия край до другия на Големия коридор. После Столер вече го нямаше, ти беше заела мястото му и аз исках да узная от старицата кой е баща ми, но тя не говореше, от устата й излизаха само пъстроцветни балончета. По едно време вдигна слабата си като на скелет ръка и стисна кичур от белите си коси…
— Наистина странен сън — отбеляза Диана. — А също и впечатляващ.
— Да, през целия ден съм мислил за тази подробност с кичура коси. Старата Виорика е с побелели коси, но няма нищо странно, като си помислиш, че е на деветдесет години. Но освен старците кой тук на борда е със съвсем бели коси?
— Елена Боровски и…
— Хайде, кажи го!
— Елена Боровски и Калиф Върховния.
— Точно така — отбелязах аз. Майка ми и баща ми. Но може би сънищата не означават нищо. Може би е достатъчна само майка ми, а Калиф да няма нищо общо с моите рано побелели коси. По-добре така, защото го мразя!
На бюрото имаше блумар. Диана отново напълни чашите и пак започна да ме атакува.
— Какво си решил, Зарго?
— Тази нощ ще изляза — заявих хладнокръвно, без ни най-малко колебание. — Ще отида при Спитцер.
— А ако там горе под влияние на радиацията са възникнали чудовищни форми на живот.
— Не вярвам. Нима ние сме чудовища? И все пак повече от век пием вода, която идва от повърхността. На историята с пречиствателите никога не съм вярвал.
— Тази нощ… — въздъхна Диана. И се приближи до мен като изплашено животно.
— Да, тази нощ. И ти, разбира се, ще дойдеш с мен. Не ми ли каза, че между нас двамата всички любовни думи на света биха били излишни? Това означава, че ще се оставим на фактите. Ще дойдеш с мен и веднъж излезли навън, е, добре… ще бъдем принудени да се доверяваме един на друг. Завинаги.
— Наистина ли завинаги?
— Завинаги.
15
— Можехме да ги спрем — каза Якуб Лиска, като спря да се разхожда около бюрото на Калиф.
— Без съмнение — съгласиха се в един глас Димко и Варади. — Имахме на разположение три часа, за да предотвратим всяка инициатива.
Виорика седеше е своя стол на колелца съвсем близо до Калиф. От другата страна прав стоеше Албенитц. Вече от два часа целият генерален щаб на Майката Земя се бе събрал в късната нощ.
Калиф беше посивял, лицето му — подпухнало, а плещите му се бяха превили от умора и страдание. Гледаше ръцете си, стискаше ги в юмруци и после пак ги отваряше в един повтарящ се жест на униние.
— Можехме да ги спрем — каза още веднъж Якуб Лиска. Приближи се до бюрото на Върховния. — Слушай ме, Калиф. Все още можем да направим опит, можем да изпратим навън робот с уред с инфрачервени лъчи. Той би могъл да ги намери и доведе…
Калиф вдигна глава:
— Колко трогателни лъжи! Знаеш по-добре и от мен, че въпреки всичко ще умрат. Те вече са заразени.
— Това е вярно, но аз го казах от уважение към теб. Мислех си, че Варго е твой син.
В очите на Калиф проблесна гневен пламък. Удари силно с юмрук по масата и се изправи в целия си ръст.