Знаех, че ще ме заведе и на Антарктика на лов за пингвини, ако го помолех. А аз щях да направя всичко, за да бъда добър човек. Добър вампир. Тази мисъл трябваше да ме развесели, за да не го тревожа отново.
Защото, ако наистина бях нещо като това — като кошмарните картини на новосъздадени, които Джаспър беше оставил в главата ми — можех ли аз изобщо да бъда себе си? И ако всичко, което исках, беше да убивам хора, какво щеше да стане с нещата, които исках сега?
Едуард беше толкова вманиачен да не пропусна нищо докато съм човек. Обикновено това ми звучеше някак глупаво. Нямаше много човешки неща, за които се притеснявах, че ще пропусна. Докато имах възможност да бъда с Едуард, какво друго можех да искам?
Вгледах се в лицето му, докато той гледаше как Карлайл оправя ръката ми. Нямаше нищо на света, което да исках повече от него. Щеше ли, можеше ли това да се промени?
Имаше ли някакво човешко преживяване, от което не исках да се откажа?
16. ЕПОХА
— Нямам какво да облека — изстенах на себе си.
Всички дрехи, които притежавах бяха пръснати по леглото ми; шкафовете и чекмеджетата ми бяха празни. Втренчих се в празното пространство, сякаш очаквах нещо подходящо да се появи.
Сиво-кафявата ми пола висеше на гърба на люлеещия се стол, очакваща да открия нещо с което да си подхождат добре. Нещо, в което да изглеждам красива и пораснала. Нещо което да казва специален случай. Изчерпах се.
Беше почти време да тръгвам, а аз още носех любимия ми стар пуловер. Освен ако не успеех да открия нещо по-добро тук — а шансовете към момента не бяха големи — щях да се дипломирам в него.
Намръщих се на купа дрехи върху леглото ми.
Изнервящото беше, че знаех точно какво щях да нося, ако все още бе налично — откраднатата ми червена блуза. Ударих стената с здравата си ръка.
— Глупав, дразнещ и крадлив вампир! — изръмжах.
— Какво направих? — учуди се Алис.
Тя се бе облегнала толкова спокойно на отворения прозорец, все едно през цялото време е била там. — Чук-чук — добави тя с усмивка.
— Наистина ли е толкова трудно да ме изчакаш да стигна до вратата?
Тя хвърли плоска, бяла кутия на леглото ми.
— Просто минавам. Мислех, че може да имаш нужда от нещо което да облечеш.
Погледнах големия пакет върху незадоволителния ми гардероб и направих гримаса.
— Признай го — каза Алис — Спасявам ти живота.
— Спасяваш ми живота — промърморих — Благодаря.
— Хубаво е да имаш нещо подходящо за смяна. Не знаеш колко дразнещо е да си губиш нещата, така както аз го правя. Чувствам се безполезна. Толкова… нормална?! — сви се от страх като изрече думата.
— Не мога да си представя колко ужасно трябва да е чувството. Да бъдеш нормален? Ъгх…
Тя се засмя.
— Е, поне това реваншира за твоя дразнещ крадец — Сега само трябва да разбера какво не мога да видя в Сиатъл.
Когато изрече думите по този начин — поставяйки двете ситуации заедно в едно изречение — точно тогава си пасна. Това което ми убягваше и ме безпокоеше със дни, важната връзка която не успях напълно да намеря, внезапно се изясни. Втренчих се в нея, лицето ми се вкамени.
— Няма ли да го отвориш? — попита. Тя забеляза, когато не помръднах веднага и махна капака на кутията. Извади нещо и го задържа, но аз не успях да се концентрирам върху това, какво е.
— Красиво не мислиш ли? Избрах синьо, защото знам, че е любимия цвят, в който Едуард обича да те вижда облечена.
Не слушах.
— Същия е — прошепнах.
— Какво има? — учуди се тя — Нямаш нищо такова. За съжаление имаш само една пола.
— Не, Алис! Забрави дрехите, слушай!
— Не ти ли хареса?! — лицето на Алис се изпълни с разочарование.
— Слушай Алис, не виждаш ли? Едно и също е! Този, който нахълта и открадна нещата ми и новите вампири в Сиатъл. Те са заедно!
Дрехите се изплъзнаха от пръстите й и паднаха обратно в кутията.
Алис се съсредоточи, гласа й внезапно се изостри.
— Защо мислиш така?
— Спомняш ли си какво каза Едуард? За това, че някой използва дупките във виденията ти, за да не разбереш за новосъздадените? И това, което каза преди за избирането на подходящи момент — как предпазливо моят крадец не е установил контакт, знаейки че ти ще видиш това. Мисля, че беше права Алис, мисля, че е знаел. И мисля също, че е използвал тези дупки. И какви са шансовете тези двама различни човека не само да знаят достатъчно за теб, за да направят това, но също и да решат да го извършат точно по едно и също време? Няма начин. Един човек е. Един и същ. Този, който събира армията е този, който взел миризмата ми.