Алис не бе свикнала да бъде изненадвана. Тя се вцепени и то за толкова дълго, че започнах да броя на ум, докато чаках. Не помръдна за около две минути. Тогава очите й се фокусираха върху мен.
— Права си — каза тя с неясен тон — Разбира се, че си права. И като го изложи по този начин…
— Едуард е сгрешил — прошепнах — Било е тест… да види дали ще проработи. Ако е можел да влезе и да излезе безопасно, докато не е направил нещо, за което ти наблюдаваш, като да опита да ме убие, например. Не е взел нещата ми, за да ми докаже, че ме е открил. Взел е миризмата ми… за да може другите да ме открият.
Очите й бяха широко отворени, изпълнени с шок. Бях права и можех да видя, че тя също го знае.
— О, не — измънка тя.
Вече очаквах емоциите ми да имат смисъл. Имайки предвид факта, че някой бе създал армия от вампири — армия, която страховито бе убила десетки хора в Сиатъл — с главната цел да унищожи мен, почувствах спазъм на облекчение.
Част от него бе окончателното изчезване на това дразнещо усещане, че липсва нещо жизнено важно.
Но по-голямата част бе нещо напълно различно.
— Е… — прошепнах аз — Всички могат да се успокоят. Все пак никой не се опитва да унищожи Кълън…
— Ако мислиш че едно нещо се е променило, много грешиш — каза Алис през зъби. — Ако някой иска един от нас, трябва да мине през останалите за да се добере до него.
— Благодаря Алис. Поне знаем какви са те наистина. Това трябва да помогне.
— Може би — измърмори тя и започна да обикаля напред-назад из стаята ми.
Чук, Чук — нечий юмрук почука на вратата ми.
Подскочих. Алис като че ли не забеляза.
— Още ли не си готова? Ще закъснеем — жалваше се Чарли с остър тон. Той мразеше тези събития почти колкото мен. В неговия случай, голяма част от проблема бе, че се налага да се облича прилежно.
— Почти. Дай ми минутка — казах дрезгаво.
Утихна за около половин секунда.
— Плачеш ли?
— Не. Нервна съм. Върви си.
Чух го как слиза по стълбите.
— Трябва да тръгвам — прошепна Алис.
— Защо?
— Едуард идва. Ако разбере това…
— Върви, тръгвай… — съгласих се внезапно. Едуард щеше да обезумее като узнае. Не можех да го крия от него дълго, но може би церемонията по дипломирането не бе перфектния момент за неговата реакция.
— Облечи го — изкомандва ме Алис и се побягна през прозореца.
Направих каквото ми каза, облякох се замаяна.
Бях планирала да направя нещо по-изискано с косата си, но времето напредваше, така че я пуснах скучно надолу, както правех всеки друг ден. Нямаше значение. Не си направих труда да видя как изглеждам в огледалото, и нямах идея как стоят пуловерът и полата от Алис. Това също нямаше значение. Метнах грозната жълта, полиестерна роба за дипломирането през ръката си и забързах надолу по стълбите.
— Изглеждаш добре — каза Чарли сърдит, без да показва емоции. — Ново ли е?
— Да — смутолевих, опитвайки се да се концентрирам — Алис ми го даде. Благодаря.
Едуард пристигна точно няколко минути след като сестра му напусна. Това не бе достатъчно време за мен да придобия спокойна физиономия. Но докато се возихме в крайцера с Чарли, той нямаше възможност да ме попита какво не е наред.
Чарли се бе заинатил миналата седмица, когато научи, че възнамерявам да пътувам с Едуард към церемонията по дипломирането. И го разбирах — родителите имаха право да дойдат в деня на дипломирането. Отстъпих на драго сърце и Едуард предложи да отидем всички заедно. Тъй като Карлайл и Есме нямаха проблем с това, Чарли не можеше да възрази и се съгласи с неохота. И сега Едуард се возеше на задната седалка на полицейската кола на баща ми, зад разделителното стъкло, с весела физиономия — вероятно дължаща се на радостното изражение на баща ми, което рязко се променяше всеки път, в който Чарли поглеждаше Едуард в стъклото за обратно виждане. Почти несъмнено това означаваше, че Чарли си представя неща, които ако изречеше гласно, щяха да му навлекат проблеми с мен.
— Добре ли си? — прошепна Едуард, когато спряхме на училищния паркинг.
— Нервна съм — отговорих и това дори не беше лъжа.
— Толкова си красива — каза той.
Погледна ме сякаш искаше да каже още нещо, но Чарли с ясна маневра, определено коварна, се плъзна между нас и сложи ръката си около раменете ми.
— Вълнуваш ли се? — попита ме той.
— Не особено — признах.
— Това е голяма работа. Завършваш гимназията. Сега предстои истинския свят за теб. Колежът. Да живееш самостоятелно… Не си малкото ми момиче вече. — Чарли понижи тон накрая.
— Татко — простенах — Недей да се размекваш толкова.