Лицето му ми върна целия ми страх че и повече. Изражението му преодоля страха — сега бе изцяло разярено, като внезапно изясни неговите черти.
— Е, къде би искала да вечеряме? — попита Чарли — Само кажи, няма граници.
— Мога да готвя.
— Не ставай глупава. Искаш ли да идем в „The Lodge“? — попита с нетърпелива усмивка.
Аз лично не се наслаждавах на любимия ресторант на Чарли, но на този етап, каква бе разликата? Така или иначе не бях в състояние да ям.
— Да, „The Lodge“, страхотно — казах.
Чарли се усмихна широко и въздъхна. Обърна главата си наполовина към Едуард, без наистина да го поглежда.
— Идваш ли Едуард?
Втренчих се в него, умолявайки го с очи. Едуард успя да промени изражението си, точно преди Чарли да се обърне да види дали е схванал въпроса.
— Не благодаря — каза Едуард твърдо, лицето му безмилостно и студено.
— Имаш ли планове с родителите си? — попита Чарли, мръщейки се. Едуард винаги е бил по-любезен отколкото Чарли заслужаваше; внезапната неприязън го изненада.
— Да, ако ме извините… — Едуард се обърна рязко и закрачи из смаляващата се тълпа. Движеше се малко по-бързо, бе прекалено смутен за да запази обичайната си перфектна походка.
— Какво казах? — попита Чарли с виновно изражение.
— Не се тревожи татко — успокоих го — Не мисля че си ти.
— Отново ли се карате?
— Никой не се кара. Гледай си работата.
— Ти си моята работа.
Извъртях очи.
— Да отидем да хапнем.
„The Lodge“ бе претъпкан. Мястото според мен бе надценено и натруфено, но бе единственото нещо доближаващо се до официален ресторант в града, затова бе популярен за важни събития. Гледах втренчено и мрачно към унило изглеждащата отвратителна глава на лос на стената, докато Чарли ядеше първокачествено месо от ребро и говореше, към гърба на стола, с родителите на Тейлър Кроули. Беше шумно — всички точно се връщаха от дипломирането и повечето бъбреха, преминавайки през залата покрай бюфета подобно на Чарли. Бях обърнала гръб на предните прозорци и едва устоях на копнежа да се обърна и да потърся очите които усещах върху себе си. Знаех, че не бях способна да видя нещо. Както знаех и, че няма шанс той да ме остави незащитена дори и за секунда. Не и след това, което му казах.
Вечерята се проточи. Чарли зает да общува, ядеше бавно. Едва докоснах бургера си, пъхвайки парченца от него в салфетката, когато бях сигурна че вниманието на баща ми бе насочено другаде. Струваше ми се, че бе минало доста време, но когато погледнах часовника си — което правех повече от колкото бе необходимо — стрелките не бяха помръднали много. Най-накрая Чарли взе рестото си и остави бакшиш на масата. Станах.
— Бързаш ли? — попита ме той.
— Искам да помогна на Алис с подготовката на нещата — заявих.
— Добре.
Той се отдръпна от мен за да каже довиждане на всички. Излязох навън, за да изчакам до крайцера. На паркинга бе почти тъмно, облаците бяха толкова черни, че не можех да кажа дали слънцето залязва или не. Въздухът бе влажен сякаш щеше да вали.
Нещо се движеше в сенките.
Ахването ми премина в въздишка, когато Едуард се появи от мрака.
Без думи, той ме придърпа здраво към гърдите си. Една студена ръка докосна брадичката ми и повдигна лицето ми нагоре, така устните му се впиха в моите. Можех да усетя напрежението в челюстта му.
— Как си? — попитах скоро след като ме остави да дишам.
— Не толкова страхотно — промърмори. — Но се владея. Съжалявам, че се губех там отзад.
— Вината е моя. Трябваше да изчакам преди да ти кажа.
— Не — не се съгласи той — Това е нещо, което трябваше да знам. Не мога да повярвам че не съм го видял.
— Имаш много на ум.
— А ти нямаш?
Той внезапно ме целуна отново, без да ми остави възможност да отговоря. Дръпна се настрани след около секунда.
— Чарли идва.
— Ще му кажа да ме остави пред вашата къща.
— Ще те следват до там.
— Не е необходимо — опитах се да кажа, но него вече го нямаше.
— Бела? — Чарли извика от вратата, присвивайки очи в тъмнината.
— Тук отвън съм.
Чарли се приближаваше до колата мърморейки раздразнително.
— Е, как се чувстваш? — попита ме, докато карахме на север по магистралата.
— Чувствам се добре — излъгах.
Този път той не забеляза.
— Никога не си била „за“ партита.
— Чудя се откъде ли съм го наследила — измънках.
Чарли се подсмихна.
— Е, наистина изглеждаш добре. Искаше ми се да ти бях взел нещо. Съжалявам.
— Не ставай глупав, татко.
— Не е глупаво. Чувствам се сякаш никога не правя всичко което трябва за теб.