Алис кимна сериозно и започна да хвърля всички обучителни дискове в кутия. Забелязах, че се беше пременила в потник на пайети и червен кожен панталон. Голата й кожа реагираше странно на яркото червено и лилавите светлини.
— Мисля, че съм облечена неподходящо!
— Перфектна си! — Едуард не се съгласи с мен.
— Ще бъдеш! — Алис вметна.
— Благодаря! — въздъхнах. — Наистина ли мислиш, че хората ще дойдат? — всеки можеше да чуе надеждата в гласа ми. Алис направи физиономия.
— Ще дойдат! — каза Едуард. — Всички умират да видят отвътре усамотената мистериозна къща на Кълънови.
— Страхотно! — оплаках се аз!
Нямаше с какво да помогна. Съмнявах се в това — дори и след като нямах нужда от сън и се движех по-бързо — ще мога ли някога да правя неща по начина, по който Алис ги правеше. Едуард отказа да ме пусне за секунда, влачейки ме навсякъде с него, издирваше Джаспър, а след това и Карлайл, за да им разкаже за моето богоявление. Слушах с скрит ужас докато обсъждаха атаката си върху армията от Сиатъл. Можех да кажа, че Джаспър не беше доволен от това как стоят нещата, но те не можеха да се свържат с никой освен с неохотното семейство на Таня. Джаспър не се опита да скрие отчаянието си, както бе направил Едуард. Беше лесно да се види, че не обичаше да играе с толкова големи залози. Не можех да седя отстрани, чакайки да се приберат вкъщи. Нямаше. Щях да полудея.
На вратата се звънна.
Всичко наведнъж стана нормално. Перфектна усмивка, истинска и топла, заместваща стреса, се появи върху лицето на Карлайл. Алис увеличи музиката и след това затанцува, за да отвори вратата.
Бяха моите приятели от предградията, едновременно много нервни или много уплашени, че са пристигнали сами. Джесика беше първа на вратата с Майк точно зад нея. Тайлър, Конър, Остън, Лий, Саманта… дори Лорън влачейки се последна, нейните критични очи се разшириха от любопитство, както и на всички останали, след като влязоха в огромната стая украсена като за изискано парти. Стаята не беше празна — всички от семейство Кълън бяха заели местата си, готови да сложат маските си на обикновени хора. Тази вечер имах чувството, че се държа като тях. Отидох да поздравя Джес и Майк, надявайки се че тонът ми беше от типа на вълнение. Преди да мога да стигна до някого другиго, вратата звънна отново. Приветствах Анджела и Бен и оставих вратата широко отворена, защото Ерик и Кати приближаваха стълбите.
Нямах възможност да се паникьосам отново. Трябваше да говоря с всички, съсредоточена върху това да бъда весела, гостоприемна. Макар че партито беше обявено за съвместно празненство за Алис, Едуард и мен, нямаше съмнение, че аз бях най-популярната мишена за поздравления и благодарности. Може би защото Кълънови изглеждаха малко погрешно под светлините на партито. Може би защото тези светлини превръщаха стаята в мрачна и мистериозна. Дори и атмосферата не можеше да накара обикновения човек да се чувства спокоен, когато седи до някой като Емет. Видях Емет да се усмихва на Майк зад масата, червените светлини отразявайки се в зъбите му, и как Майк направи крачка назад.
Вероятно Алис беше направила това с цел, да бъда в центъра на вниманието — място, където тя би мислила, че ще се забавлявам повече. Тя винаги се опитваше да ме направи човек по начина, по който тя мислеше, че хората трябва да бъдат.
Партито беше пълен успех, въпреки инстинктивното въздействие, причинено от присъствието на Кълън — или може би това просто добавяше тръпка към атмосферата. Музиката беше заразителна, светлините почти хипнотизиращи. Начина, по който храната изчезваше, също трябваше да е хубаво. Стаята скоро беше препълнена, но не и задъхваща. Целият ми стар клас като че ли, бе там, заедно с по-малките. Телата се движеха в ритъм, който тътнеше под краката им, партито често беше на ръба да се счупи от танци.
Не беше толкова трудно, колкото си мислех, че ще е. Следвах напътствията на Алис, общувайки с всеки за около минута. Бяха достатъчно спокойни, за да се забавляват. Бях убедена, че това парти беше далеч по-готино от всичко, което се случило във Форкс. Алис беше почти истинска — никой тук нямаше да забрави тази нощ.
Обиколих стаята веднъж и се върнах при Джесика. Тя бърбореше развълнувано, и не беше нужно да обръщаш много внимание, защото скоро нямаше да се нуждае от отзива ми по всяко време. Едуард беше до мен — все още отказваше да ме пусне. Той държеше ръката си около талията ми, придърпвайки ме по-близо от време на време в отговор на мисли, които вероятно не исках да чуя.
За това бях внезапно съмнителна, когато ме пусна и се отдалечи от мен.
— Остани тук! — той промърмори. — Ще се върна!