Той премина грациозно през тълпата без да докосва нито едно тяло, отиде си твърде бързо, за да го попитам защо. Гледах след него с строги очи, докато Джесика се провикна по-силно от музиката, дръпвайки се ме за лакътя, очевидно да ме разсее.
Гледах го как доближава сянката на кухненската врата, където светлините грееха слабо. Той се облегна до някого, но от всичките глави между нас не можах да видя.
Повдигнах се на пръсти, изпъвайки врат. Точно тогава червена светлина блесна зад гърба му и се отрази в червената на пайети риза на Алис. Светлината докосна лицето й само за половин секунда, но беше достатъчно.
— Извини ме за малко, Джес! — промърморих, дръпвайки ръката си. Не дочаках реакцията й, дори да видя, че нараних чувствата й с грубост.
Проправях си път между телата, бивайки блъскана понякога. Малко хора танцуваха в момента. Побързах към кухненската врата.
Едуард го нямаше. Но Алис все още беше в тъмното, лицето й празно — от тези безизразни погледи, които виждаш върху лицето на някой, който току-що е станал свидетел на ужасен инцидент. Едната й ръка беше на рамката на вратата сякаш имаше нужда от подкрепа.
— Какво, Алис, какво? Какво видя? — ръцете ми бяха стиснати здраво пред мен — умолявайки. Тя не ме погледна, взираше се някъде далеч. Проследих погледа й и гледах, когато срещна очите на Едуард през стаята. Лицето му беше студено като камък. Той се обърна и изчезна в сянката под стълбите.
Точно тогава се звънна на вратата, часове след последния звън, и Алис погледна с объркано изражение, което бързо се превърна в отвращение.
— Кой покани върколаците?
— Виновна! — намръщих се.
Мислех, че бях отменила тази покана — не че някога съм мечтала Джейкъб да дойде тук!
— Добре, ти отиди да се погрижиш за тях, аз трябва да говоря с Карлайл!
— Не, Алис, чакай! — опитах се да достигна ръката й, но нея я нямаше и ръката ми сграбчи празния въздух.
— По дяволите!
Знаех си, че е това. Алис беше видяла това, което очакваше, и честно, не мислех, че ще издържа достатъчно дълго на напрежението да отворя вратата. Звънеца изписка отново, твърде дълго, някой държеше бутона. Обърнах се преди да отворя и огледах стаята за Алис. Не можах да видя нищо. Започнах да тропам по стълбите.
— Здравей, Бела!
Дълбокият глас на Джейкъб затихна в музиката, и аз погледнах въпреки изговора на името ми. Направих гримаса. Не беше само един върколак, бяха три. Джейкъб влезе, заобиколен от двете му страни от Куил и Ембри. Двамата изглеждаха ужасно напрегнати, техните очи мъждееха около стаята сякаш са влезли в обитавана гробница. Треперещата ръка на Ембри все още държеше вратата, тялото му наполовина извърнато готов да побегне.
Джейкъб ми махаше, по-спокоен от другите, макар че носът му беше сбръчкан от отвращение. Аз също помахах — помахах за довиждане — и се обърнах да видя Алис. Промъкнах се през място между гърбовете на Майк и Лорън.
Той изникна от някъде, ръката му върху рамото ми дърпайки ме назад към сянката на кухнята. Измъкнах се от хватката му, но той грабна здравата ми китка и се провикна през тълпата.
— Добро посрещане!
Освободих ръката си и му се намръщих.
— Какво правиш тук?
— Ти ме покани, не помниш ли?
— В случай, че си се хванал на въдицата, нека ти поясня — поканих те от любезност.
— Не се дръж така. Донесох ти подарък и всичко останало.
Скръстих ръце, не исках да се карам с Джейкъб точно сега. Исках да знам какво е видяла Алис и какво обсъждаха Едуард и Карлайл. Протегнах главата си около Джейкъб, търсейки ги.
— Върни го в магазина, Джейкъб. Трябва да свърша нещо…
Той застана пред мен, отвличайки вниманието ми.
— Не мога да го върна. Не го взех от магазина — направих го сам. Отне много време.
Промъкнах се покрай него, но не можах да видя никой от Кълънови. Къде са отишли? Очите ми изследваха тъмната стая.
— О, стига, Бел! Не се дръж сякаш не съм тук!
— Не! — не можех да ги видя никъде. — Виж, Джейк! Имам доста неща наум сега.
Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна главата ми.
— Мога ли да отнема само няколко секунди от пълното Ви внимание, Мис Суон?
Дръпнах се далеч от ръцете му.
— Дръж ръцете си далеч, Джейкъб! — изсъсках.
— Извинявай! — каза изведнъж той. — Аз наистина съжалявам! За онзи ден, имах предвид. Не трябваше да те целувам. Беше грешно. Предполагам… Добре. Предполагам, че съм се заблудил, че ти е искаш също.
— Заблуден — какво перфектно описание!
— Бъди мила. Можеш да приемеш извиненията ми, знаеш.
— Добре! Извинението е прието. Сега, ако можеш да ме извиниш за момент…
— Добре! — промърмори той и гласът му беше различен от преди, така че спрях да търся Алис и разгледах лицето му. Той гледаше към пода, криейки очите си. Неговата долна устна изпъкна малко повече.