Едуард се намръщи.
— Виктория не е била в стаята ти.
— Тя не може ли да завързва нови приятелства? Помисли, Едуард. Ако Виктория е тази, която прави всичко това в Сиатъл, тогава е завързала доста нови приятелства. Създала ги е.
Той го обмисли, на челото му се бе появила бръчка от концентрацията.
— Хмм — каза накрая той — възможно е. Все още мисля, че най-вероятно са Волтури… Но теорията ти — има нещо в нея. Характерът на Виктория. Теорията ти отговаря напълно на нейния характер. Тя ни показа забележителната дарба за самоопазване още от самото начало — може би това е талантът й. Във всеки случай, това не бе я поставило в никаква опасност от нас, ако стои в сянка и остави новосъздадените да опустошат всичко тук. Нито пък в малка опасност от Волтури. Може би разчита на това ние да победим накрая, макар и със сигурност със тежки жертви от наша страна. Но да не останат оцелели от малката й армия, които да свидетелстват срещу нея. Всъщност — продължи той, премисляйки нещата — ако има оцелели, бих се обзаложил, че планира да ги унищожи собственоръчно… Хмм. Все пак трябва да е имала поне един приятел, който да е бил малко по-зрял. Нито един новосъздаден не би оставил баща ти жив…
Той се мръщеше напосоки за един дълъг миг и после внезапно ми се усмихна, връщайки се от унеса си.
— Определено е възможно. Въпреки това трябва да сме подготвени за всичко, докато не узнаем със сигурност. Днес си доста проницателна — добави той. — Впечатляващо.
Въздъхнах.
— Може би е просто резултат от реагирането ми на това място. Чувствам се сякаш тя е съвсем близо… сякаш сега ме вижда.
Мускулите на челюстта му се стегнаха при мисълта.
— Тя никога няма да те докосне, Бела — каза той.
Въпреки думите му, очите му се плъзнаха внимателно по тъмните дървета. Докато претърсваше в сенките им, по лицето му премина най-странното изражение. Устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите му, а очите му светнаха със странна светлина — дива, свирепа надежда.
— Дотогава няма да й позволя дори да те приближи — промърмори той. — Виктория или който и да е друг, който иска да ти навреди. Бих искал сам да сложа край на това. Да приключа собственоръчно с това този път.
Потреперих при свирепото желание в гласа му и стиснах пръстите му още по-здраво, като ми се искаше да съм достатъчно силна, че да задържа ръцете ни така завинаги.
Почти бяхме стигнали до семейството му и забелязах за първи път, че Алис не изглеждаше толкова оптимистично настроена като другите. Тя стоеше малко настрани, гледаше как Джаспър разтяга ръцете си, сякаш загряваше с някакво упражнение, устните й се бяха свили нацупено.
— Нещо не е наред с Алис ли? — прошепнах аз.
Едуард се подсмихна, беше отново себе си.
— Върколаците са на път и тя не може да види нищо, което може да се случи сега. Чувства се некомфортно, когато е „сляпа“.
Алис, макар че бе най-далече от нас, чу ниския му глас. Тя погледна нагоре и му се изплези. Той се засмя отново.
— Здрасти, Едуард — поздрави го Емет. — Хей, Бела. Той ще те остави ли да се упражняваш и ти?
Едуард изохка.
— Моля те, Емет, не й давай такива идеи.
— Кога ще дойдат гостите ни? — Карлайл попита Едуард.
Едуард се съсредоточи за момент и после въздъхна.
— След минута и половина. Но ще трябва да превеждам. Не ни се доверяват достатъчно, че да преминат в човешката си форма.
Карлайл кимна.
— Това е трудно за тях. Благодарен съм, че идват изобщо.
Зяпнах Едуард с ококорени очи.
— Идват като вълци?
Той кимна, предпазлив заради реакцията ми. Преглътнах веднъж, спомняйки си двата пъти, когато бях виждала Джейкъб във върколашката му форма — първия път на поляната с Лорън, втория — на горската пътека, когато Пол ми се ядоса… И двата спомена бяха страшни. Странен блясък се появи в очите на Едуард, като че ли нещо му бе хрумнало, нещо, което не беше съвсем неприятно. Той бързо се обърна, преди да съм видяла нещо друго, към Карлайл и останалите.
— Подгответе се — те се крият от нас.
— Какво имаш предвид? — попита Алис.
— Шшт — предупреди той и загледа през нея в тъмнината.
Непринуденият кръг от Кълънови изведнъж премина в свободна линия, с Джаспър и Емет в средата. От начина, по който Едуард се наведе напред до мен, разбрах, че на него му се щеше да е до тях. Стегнах ръката си около неговата.
Очите ми обходиха бързо гората, без да виждам нищо.
— По дяволите — промърмори Емет изпод нос. — Виждали ли сте някога нещо такова?
Есме и Розали размениха ококорени погледи.