— Какво има? — прошепнах аз колкото тихо можах. — Не виждам нищо.
— Глутницата е нараснала — промърмори Едуард в ухото ми.
Не му ли бях казала, че Куил се е присъединил? Напрегнах се, за да видя шестте вълка в мрака. Най-накрая, нещо просветна в чернотата — очите им, на по-високо, отколкото трябваше да бъдат. Бях забравила колко много високи бяха вълците. Като коне, само че с по-дебели мускули и козина, и със зъби като ножове, невъзможни да бъдат пропуснати.
Можех да видя само очите. И докато преглеждах навсякъде, напрягайки се да видя повече, ми дойде на ум, че повече от шест чифта стояха срещу нас. Един, два, три… Преброих чифтовете наум набързо. Два пъти.
Бяха десет.
— Очарователно — промърмори Едуард почти тихо.
Карлайл направи бавна и решителна стъпка напред. Беше внимателно движение, направено, за да вдъхва увереност.
— Добре дошли — приветства той невидимите вълци.
— Благодаря — отвърна Едуард със странен равен тон и аз веднага разбрах, че това са думи на Сам. Погледнах към очите, светещи в центъра на редицата им, по на високо, най-високо от всички останали. Беше невъзможно да отделиш формата на големия черен вълк от мрака.
Едуард проговори отново със същия неутрален глас, произнасяйки думите на Сам.
— Ще гледаме и слушаме, но не повече. Това е повече от възможно за нашия самоконтрол.
— Това е повече от достатъчно — отговори Карлайл. — Синът ми Джаспър — той посочи мястото, където стоеше Джаспър, напрегнат и готов — има опит в тази област. Той ще ни научи как се бият те, как можем да ги победим. Сигурен съм, че можете да изпробвате това в собствения си начин на ловуване.
— Те са различни от вас? — попита Едуард от името на Сам.
Карлайл кимна.
— Те всички са много млади — само на един месец, поне в този живот. Един вид деца. Няма да имат умения или стратегия, само огромна сила. Тази вечер са около двадесет. Десет за нас, десет за вас — не би трябвало да е трудно. Броят им може и да намалее. Новосъздадените се бият помежду си.
Мърморене премина по сенчестата редица на върколаците — ниско ръмжащо мърморене, което някак изглежда звучеше ентусиазирано.
— Бихме желали да поемем повече отколкото ни възлагате, ако се наложи — преведе Едуард с тон не по-малко различен от преди малко.
Карлайл се усмихна.
— Ще видим как ще се развият събитията.
— Знаете ли кога и как ще се появят те?
— Ще дойдат откъм планините след четири дни, късно сутринта. Когато приближат, Алис ще ни помогне, за да им препречим пътя.
— Благодаря ви за информацията. Ще гледаме.
Със звук на въздишки, очите потънаха надолу към земята едновременно.
Беше тихо за две секунди и после Джаспър направи крачка напред към празното пространство между вампири и вълци. За мен не бе трудно да го видя — кожата му на фона на тъмнината бе толкова блестяща, колкото очите на вълците. Той хвърли предпазлив поглед на Едуард, който кимна, и после се обърна с гръб към върколаците. Той въздъхна, чувствайки се очевидно неудобно.
— Карлайл е прав — заговори Джаспър само на нас; изглежда се опитваше да игнорира публиката зад него. — Те ще се бият като деца. Двете най-важни неща, които трябва да запомните са, първо, да не ги оставяте да обвият ръце около вас и второ, не убивайте по стандартния начин. Точно за него ще са подготвени. Докато ако им идвате от различни страни и се движите непрекъснато, те ще са прекалено объркани, за да отвърнат сполучливо. Емет?
Емет пристъпи напред извън линията, в която се бяхме наредили, с широка усмивка.
Джаспър се обърна с гръб към северния край на разстоянието между сега съюзилите се врагове. Той помаха на Емет да се приближи.
— Добре, Емет ще е пръв. Той е най-добрия пример за атаката на един новосъздаден.
Очите на Емет се присвиха.
— Ще се опитам да не троша нищо — промърмори той.
Джаспър се ухили.
— Имам предвид, че Емет разчита на силата си. Той е доста открит в атаката си. И новосъздадените няма да внасят финес в атаката си. Просто давай с лесното убиване, Емет.
Джаспър направи още няколко крачки назад, като тялото му се напрягаше.
— Добре, Емет — опитай да ме хванеш.
И изведнъж вече не можех да видя Джаспър — той беше като размазано петно, докато Емет го нападаше като мечка, като едновременно се хилеше и ръмжеше. Емет също беше невъзможно бърз, но не като Джаспър. Изглеждаше сякаш Джаспър е с плътността на призрак — всеки път когато големите ръце на Емет изглежда го бяха хванали със сигурност, пръстите му хващаха само въздух. До мен Едуард се бе наклонил внимателно напред, очите му съсредоточени върху схватката. Изведнъж Емет замръзна.