— Тя има достатъчно причини — промърморих, все още на нейна страна.
— О, да, знам! Принудителната връзка е едно от най-странните неща, на които някога съм бил свидетел, а съм виждал по-странни неща. — Той поклати глава учудено. — Начинът, по който Сам е свързан с Емили е невъзможен за описване — или трябва да кажа нейния Сам. Той наистина няма избор. Напомня ми за „Сън в лятна нощ“ с цялата бъркотия, породена от заклинания за любов на феите… като магия. — Той се усмихна. — Почти толкова силно, колкото се чувствам аз към теб.
— Горката Лея — казах отново. — Но какво имаш предвид под злонамерен?
— Тя постоянно припомня неща, които другите предпочитат да не мислят. Като Ембри.
— Какво за Ембри? — попитах изненадана.
— Неговата майка се преместила от резервата на Макаа преди седемнадесет години, когато е била бременна с него. Тя не е от Килайетите. Всички смятали, че баща му е останал при Макаа. Но след това той се присъединил към глутницата.
— Значи?
— Значи главните кандидати за баща му са Куил Атеара Старши, Джошуа Ълий или Били Блек, всички по това време женени, разбира се.
— Не! — ахнах аз. Както Едуард каза — точно като сапунена опера.
— Сега Сам, Джейкъб и Куил се чудят кой от тях има полубрат. Всички предполагат, че е Сам, след като баща му не се е държал много като баща. Но винаги се съмняват. Джейкъб никога не е имал възможност да пита Били за това.
— Уоу! Как разбра толкова много за една нощ?
— Умът на глутницата е междинен. Всички мислят заедно и по отделно по едно и също време. Има толкова много неща, да се разчетат.
Звучеше малко съжалително, като някой, който трябва да остави хубава книга точно преди кулминацията. Аз се засмях.
— Глутницата наистина е очарователна — съгласих се аз. — Почти колкото теб, когато искаш да ме разсееш.
Изражението му стана вежливо отново — перфектното безизразно лице.
— Трябва да бъда там, Едуард.
— Не! — той каза с решаващ тон.
Един сигурен път се появи пред мен в този момент.
Не беше толкова наложително да съм в сечището, просто трябваше да бъда там, където е и Едуард. Жестока, обвиних себе си. Егоистична, егоистична, егоистична. Не го прави!
Игнорирах инстинктите си. Не можех да го погледна, докато говорех. Вината ме караше да не отлепвам очи то масата.
— Добре, Едуард, виж. Ето… вече веднъж съм полудявала. Знам къде са ми границите. И няма да мога да го понеса, ако ме напуснеш отново.
Не вдигнах очи, за да видя реакцията му, уплашена да узная колко болка съм причинила. Чух внезапното му вдишване и тишината, която последва. Взирах се в тъмната дървена маса, искайки да върна думите си обратно. Но сигурно нямаше да го направя. Не и ако проработи.
Изведнъж ръцете му бяха около мен, после погали лицето ми и ръцете ми. Той ме успокояваше. Вината се движеше спираловидно. Но инстинктите за оцеляване бяха по-силни. Нямаше спор, че той е съществена част за моето оцеляване.
— Знаеш, че не е така, Бела! — измънка той. — Няма да бъда далеч, а и всичко ще свърши толкова бързо.
— Няма да мога да го преживея — настоях, все още взирайки се надолу. — Да не знам дали ще се върнеш или не! Как да живея през това време, без значение дали ще свърши бързо или не?
Той изстена.
— Ще бъде лесно, Бела! Няма причина да се страхуваш.
— Нито една?
— Не!
— И всички ще бъдат добре?
— Всички! — обеща той.
— Значи няма нужда да бъда в сечището.
— Разбира се, че не. Алис току-що ми каза, че ще бъдат деветнадесет. Лесно ще можем да се оправим с тях.
— Точно така — ти каза, че ще е толкова лесно, че някой може да седи отстрани — повторих думите му от миналата нощ. — Наистина ли го мислеше?
— Да!
Беше толкова просто — той трябваше да го види.
— Толкова лесно, че можеш да седиш отстрани?
След дълъг момент на безмълвност, аз вдигнах глава. Безизразното лице се беше върнало. Поех дълбоко въздух.
— Значи, ще е единия начин или другия. В първия има повече опасност, за която ти не искаш да знам, в такъв случай е по-добре да бъда там, за да помогна с каквото мога. Или… или ще бъде толкова лесно, че те могат да се справят без теб. Кое избираш?
Той не отговори. Знаех за какво си мисли — за същото, което и аз. Карлайл. Есме. Емет. Розали. Джаспър. И… принудих себе си да помисля за последното име. И Алис.
Зачудих се дали не съм чудовище. Не типа, за който той се смяташе, а за истинския. Типът, който наранява другите. Типът, за който няма граници, когато стане въпрос за неговите желания.
Това, което исках, е да е в безопасност с мен. Дали имаше граници, за това, което щях да направя, което щях да пожертвам за него? Не бях сигурна.