Беше лесно да разпозная Джейкъб, щях да го позная веднага, дори и да не беше погледнал, когато приближавахме.
— Къде са останалите? — зачудих се аз.
— Не е нужно всички да бъдат тук. Един ще свърши работата, но Сам не ни вярва достатъчно, за да прати Джейкъб сам, макар че Джейкъб изгаряше от желание. Куил и Ембри са неговите обичайни… предполагам, че можеш да ги наречеш закрилници.
— Джейкъб ти вярва.
Едуард кимна.
— Той ни вярва, за да не го убием. Това е всичко.
— Ще участваш ли тази вечер? — попитах аз колебливо. Знаех, че на него ще му бъде толкова по-трудно да седи отстрани, отколкото на мен. Може би и повече.
— Ще помогна на Джаспър, когато има нужда. Той иска да опита някои неравни групи, да ги научи как да се справят с множество нападатели.
Той сви рамене.
И нова вълна от паника разтърси моя краткотраен миг на доверие.
Те все още ни превъзхождаха. А аз го правех по-лошо.
Взирах се в полето, опитвайки се да скрия реакцията ми.
Беше грешното място да гледам, опитвайки се да излъжа себе си, да се убедя, че всичко ще проработи. Защото когато отделях очи от Кълънови — далеч от картината на тяхната игра на битка, която ще бъде истинска и смъртоносна след няколко дни — Джейкъб срещна погледна ми и ми се усмихна.
Беше същата вълча усмивка както преди, очите му се присвиваха по начина, както когато беше човек.
Трудно е да повярваш, че не много отдавна намирах върколаците за страшни — сънувах толкова кошмари за тях.
Знаех, без да питам, кой от останалите беше Ембри и кой беше Куил. Защото Ембри определено беше по-слабият сив вълк с тъмни петна по гърба си, който седеше толкова спокойно, наблюдавайки, докато Куил — тъмно шоколадово-кафяв, по-светъл около лицето си, трепвайки постоянно, сякаш умираше да се присъедини към фалшивия бой. Те не бяха чудовища, макар да изглеждаха така. Те бяха приятели.
Приятели, които не изглеждаха толкова неразрушими, колкото Емет и Джаспър, по-бързи и от ударите на кобра, докато лунната светлина проблясваше върху гранитната им кожа. Приятели, които не изглежда, че са разбрали опасността тук. Приятели, които са смъртни, приятели, които могат да кървят, приятели, които могат да умрат…
Вярата на Едуард беше успокоителна, защото беше ясно, че той не се тревожи за семейството си. Но щеше ли да го заболи, ако нещо стане с вълците? Имаше ли някаква причина да бъде загрижен, ако тази вероятност не го притесняваше? Вярата на Едуард се отнасяше само за една част от страха ми.
Опитах се да се усмихна на Джейкъб, преглъщайки бучката в гърлото си. Изглежда, че не се справих добре.
Джейкъб скочи леко на крака, с разликата между пъргавостта му и очевидното му тегло, и дотича до покрайнините, където бяхме аз и Едуард.
— Джейкъб! — Едуард го поздрави учтиво.
Джейкъб го игнорира, тъмните му очи ме гледаха. Той сведе глава на моето ниво, както вчера, навеждайки се на една страна. Тихо скимтене излезе от муцуната му.
— Добре съм! — отговорих аз, без да се нуждая от превода, който Едуард щеше да ми даде. — Просто се тревожа, нали знаеш.
Джейкъб продължи да ме гледа.
— Той иска да знае защо — измънка Едуард.
Джейкъб изръмжа — не заплашителен звук, а ядосан — и устните на Едуард трепнаха.
— Какво? — попитах аз.
— Той мисли, че превода ми пропуска нещо желано. Това, което всъщност си помисли, бе: „Това е наистина глупаво. Има ли за какво да се тревожиш?“ Промених го, защото си помислих, че е грубо.
Усмихнах се наполовина, твърде загрижена, за да се чувствам наистина развеселена.
— Има доста неща, за които да се тревожа — казах на Джейкъб. — Като група глупави вълци, които се опитват да се наранят.
Джейкъб се засмя с задавящия си лай.
Едуард въздъхна.
— Джаспър иска малко помощ. Ще се справиш ли без преводач?
— Ще успея.
Едуард ме погледна тъжно за минута, изражението му трудно да се разбере, след това се обърна и се запъти към Джаспър.
Седнах там, където бях. Земята беше студена и неудобна.
Джейкъб направи крачка напред, след това погледна пак към мен и тихо скимтене се надигна от гърлото му. Той направи още половин крачка.
— Върви без мен — казах му аз. — Не искам да гледам.
Джейкъб наклони глава на една страна отново за момент, а след това се сви на земята до мен.
— Наистина, можеш да отидеш — уверих го. Той не отговори, просто постави глава на лапите си.