Взирах се в светлите сиви облаци, не желаейки да гледам борбата. Въображението ми беше достатъчно богато. Бриз премина през сечището, а аз потрепнах.
Джейкъб се премести по-близо до мен, притискайки топлата си козина до лявата ми страна.
— Ъ, мерси — промърморих аз.
След няколко минути се облегнах на широкото му рамо. Така беше доста по-удобно.
Облаците се движеха бавно, избледняващи и разведряващи като тъмни парченца, пресекли луната и изчезнали.
Разсеяно започнах да прокарвам пръсти през козината на врата му. Същото странно мънкане, което направи и вчера, излезе от гърлото му. Беше груб вариант на звук. По-груб, по-див от мъркането на котка, но носещ същото чувство на задоволство.
— Знаеш ли, никога не съм имала куче — намръщих се аз. — Винаги съм искала, но Рене е алергична.
Джейкъб се засмя, тялото му потрепна под мен.
— Въобще ли не се тревожиш за събота? — попитах аз.
Той обърна огромната си глава към мен, така че да видя как едното му око се завъртя.
— Искаше ми се да се чувствам толкова позитивна.
Той наведе глава срещу краката ми и започна да мърка отново. И това ме накара да се чувствам малко по-добре.
— Та, утре ще се поскитаме малко, предполагам.
Той измънка отново, звука беше ентусиазиращ.
— Може би ще бъде дълго — предупредих го. — Едуард не съди дистанцията така, както нормалния човек би го сторил.
Джейкъб се засмя отново.
Наместих се по-надълбоко в козината му и отпуснах глава на врата му.
Беше странно. Макар да беше в тази особена форма, изглеждаше повече на начина, по който Джейк и аз бяхме преди — лесното, безусловното приятелство, което беше естествено като дишането — отколкото последните няколко пъти, които прекарах с Джейкъб, докато беше човек. Странно е, че намирам това тук, когато си мислех, че всички вълчи неща го провалят.
Игрите в сечището приключиха, а аз се взирах в мъглявата луна.
20. КОМПРОМИС
Всичко беше готово.
Бях си приготвила багажа за двудневното посещение „при Алис“, чантата ми ме чакаше на пасажерското място на колата ми. Бях дала концертните билети на Анжела, Бен и Майк. Майк щеше да вземе Джесика, стана точно така, както се надявах. Били беше заел лодката на Стария Куил Атеара и беше поканил Чарли да ловят риба преди следобедната игра да започне. Колин и Брадли, двамата най-малки върколаци, защитаваха Ла Пуш — въпреки че бяха просто деца, и двамата само на 13 — все пак Чарли щеше да бъде на по-безопасно място, отколкото всеки във Форкс.
Направих всичко по силите си. Опитах се да приема това, да оставя всички неща, които не са под мой контрол извън мислите ми, поне за нощта. По един или друг начин, всичко това щеше свърши след 48 часа. Мислите ми бяха почти приятни.
Едуард искаше да се отпусна и аз щях да дам всичко от себе си.
— За тази нощ можем ли да се опитаме да забравим всичко? Всичко освен мен и теб — помоли ме той, пускайки в действие цялата сила на погледа си върху мен. — Изглежда сякаш никога нямам достатъчно време като това. Нуждая се да бъда с теб. Само с теб.
Това не беше молба, с която не бих се съгласила, въпреки че знаех, че да забравя моите страхове ще бъде много по-лесно казано отколкото направено. Други грижи бяха в главата ми сега, знанието че имаме тази нощ да бъдем сами и това щеше да помогне.
Имаше някои неща, които се промениха.
Например, аз бях готова.
Аз бях готова да се присъединя към неговото семейство и неговия свят. Страхът, вината, мъката ми бяха казали толкова много. Имах шанс да се концентрирам над това — да се взирам в луната през облаците и да лежа срещу вълците — и знаех че няма да се паникьосвам пак. Следващият път, когато нещо застане между нас аз щях да съм готова. Актив, а не отговорност. Той никога нямаше да има нужда да избира между мен и семейството си отново. Щяхме да бъдем партньори като Алис и Джаспър. Следващия път щях да дам моя принос.
Щях да чакам сабята да се махне от главата ми, за да бъде Едуард задоволен. Но това не беше нужно. Аз бях готова.
Имаше само едно липсващо парче.
Едно парче, защото още имаше някои неща, които не се бяха променили, включваха отчаяния начин, по който го обичах. Имах много време да мисля за последиците от облога на Джаспър и Емет — за да разбера нещата, исках да загубя човечността си и частта, от която не исках да се откажа. Знаех за кой човешкия опит щях да настоявам преди да стана нечовек.
Така че, имахме неща за изглеждане. След всичко, което бях видяла последните две години, вече не вярвах с думата „невъзможно“. Щеше да отнеме повече от това, да ме спре сега.