— Бела, бих могъл да те убия — прошепна той.
— Не мисля така.
Очите му се стегнаха. Той повдигана ръката от лицето ми и я сложи зад себе си. Леглото се разтресе. Нещо тъмно беше в неговата ръка. Беше метално цвете, една от розите, които украсяваха металния пост и покрива на рамката на леглото му. Неговата ръка се затвори за секунда и след това се отвори отново.
Без да казва нищо той ми предложи смачкана неравна бучка от черен метал. Това беше формата от неговата ръка, като парче смачкано тесто в детски юмрук. След половин секунда и формата се срина в черен пясък по неговата длан.
— Не това си мислех. Аз вече знам колко си силен. Нямаше нужда да го чупиш.
— Какво си мислела тогава? — попита той с тъмен глас.
Неговите очи ме гледаха, докато се борех да обясня.
— Очевидно не това, че не си физически способен да ме нараниш, ако искаш… Повече, че ти няма да ме нараниш… толкова много, че знам, че никога няма да го направиш.
Той започна да си тресе главата преда да приключа.
— Може да не стане така, Бела.
— Може — отбелязах аз. — Нямаш по-голяма представа за какво говориш от мен.
— Точно така. Представяш ли си да поема такъв риск с теб?
Вгледах се в неговите очи да дълга минута. Нямаше и следа от компромис.
— Моля те — прошепнах накрая безнадеждно. — Това е всичко, което искам. Моля те — затворих очите си пораженски, чакайки за бързия отказ.
Но той не отговори веднага.
Отворих очите си и неговото лице беше „разкъсано.“
— Моля — прошепнах отново, пулсът ми се покачи. Моите думи се сринаха, докато бързах да взема преимущество в неговите очи.
— Няма нужда да ми гарантираш нищо. Ако не проработи какво трябва, е тогава каквото се случи това е. Нека поне да опитаме… само да опитаме. И ще ти дам това, което искаш — обещах прибързано — Ще се омъжа за теб. Ще те оставя да платиш за Дартмут и няма да се оплаквам за подкупа да ме вкараш вътре. Дори може и да ми купиш бърза кола, ако това те прави щастлив! Просто… моля те.
Неговите ледени ръце ме обгърнаха и устните му бяха на ухото ми, студения му дъх ме накара да затуптя.
— Това е непоносимо. Толкова много неща искам да ти дам — и реши да поискаш това. Имаш ли си представа колко болезнено е то, опитвайки се да ти откажа, когато ти пледираш по този начин с мен?
— Тогава не ми отказвай — предложих аз без дух.
Той не отговори.
— Моля те — опитах отново.
— Бела… — той разтресе ръката си бавно, но не се усещаше отказ по лицето му, неговите устни се раздвижиха напред към гърлото ми. Почувствах го повече като предаване. Моето сърце заби силно.
Отново взех каквото преимущество можех. Когато неговото лице се обърна към моето с бавно движение на нерешителност, аз се размърдах бързо в неговите ръце докато устните ми не достигнаха неговите. Неговите ръце сграбчиха моето лице и аз си помислих, че ще ме отблъсне отново.
Грешах.
Неговата уста не беше лека, имаше чисто нова граница на конфликт и отчаяние в начина, по който неговите устни се движеха. Заключих ръцете си около врата му и за моята внезапно прегряла кожа, неговото тяло се усещаше много по студено от когато и да било преди. Аз потреперих, но не беше заради студа.
Той не спря да ме целува. Аз бях онази, която трябваше да се откъсне, задъхана за въздух. Дори и тогава неговите устни не оставиха моята кожа, те просто се преместиха към гърлото ми. Вълнението от победа беше странно голямо, това ме накара да се почувствам силна, смела. Ръцете ми не бяха неустойчиви сега, аз започнах да разкопчавам копчетата на ризата му, този път по-лесно, моите пръсти издириха неговата студена гръд. Той беше толкова красив. Каква беше думата, която той би използвал сега? Непоносим — това беше думата. Неговата красота беше толкова голяма за да бъде понесена…
Поставих неговата уста отново в моята, и той изглеждаше точно толкова нетърпелив, колкото мен. Една от неговите ръце все още беше окупирала моето лице, другата му ръка беше увита около кръста ми, напъвайки ме близо до него. Това го направи малко по-трудно, докато се опитвах да достигна до блузата си, но не невъзможно.
Неговите устни бяха отново на ухото ми.
— Бела — измънка той с топъл и кадифен глас — Ще спреш ли да се опитваш да си свалиш дрехите?
— Ти ли искаш да направиш това? — попитах аз, объркана.
— Не тази вечер — отговори меко той. Неговите устни бяха по-бавни сега срещу моята буза, цялата настойчивост изчезнала.
— Едуард, недей… — започнах.
— Не казвам „не“ — увери ме той. — Просто казвам не тази вечер.
Замислих се над това и моето дишане се забави.
— Дай ми една добра причина защо тази нощ не е толкова добра, колкото ще е добра която и да е друга нощ. — Още бях задъхана, това направи провалянето на гласа ми по-малко внушително.