Отразих се в него през стеснените очи.
— Сега, разбира се, може би е прекалено късно за мен, дори и да си права за моята душа.
— Не, не е — казах аз яростно.
— Тези, които не са убивали вероятно, но ние сме убили много хора, Бела.
— Само лошите.
Той се сви.
— Може би това се брои, а може и да не се брои. Но ти не си убила никого.
— За когото знаеш — промърморих.
Той се усмихна, но другояче, и аз игнорирах прекъсването.
— И аз ще правя всичко по силите си, за да те държа далеч от изкушения.
— Добре. Но ние не се карахме заради убийство — напомних му аз.
— Използва се същия принцип — единствената разлика е в това, че това е единственото нещо, в което аз съм толкова безупречен. Колкото и ти. Не мога ли да оставя едно правило неразрушено?
— Едно?
— Знаеш, че аз съм крал, лъгал, желал… Моята добродетел е единственото, което ми остана.
— Аз лъжа постоянно.
— Да, но ти си толкова лош лъжец, че дори не се брои. Никой не ти вярва.
— Наистина се надявам да грешиш — иначе Чарли е на път да се втурне през вратата със заредено оръжие.
— Чарли е по-щастлив, когато се преструва, че вярва на твоите истории. Той би лъгал себе си пред това да погледне по-отблизо — той ми се ухили.
— Но какво си пожелал? — попитах съмнително. — Ти имаш всичко.
— Пожелах теб — неговата усмивка беше мрачна. — Нямах никакво право да те желая — но се протегнах и те взех. И сега, виж какво става с теб! Опитваш се да съблазниш вампир — той си разтресе главата в лъжлив хумор.
— Можеш да си пожелаеш това, което е вече твое — информирах го. — Освен това, мислех, че се притесняваш за моята добродетел.
— Така е. Ако е твърде късно за мен… Е, проклет да съм ако ги оставя и теб да държат навън.
— Не можеш да ме накараш да ида някъде, където няма да си ти — заклевам се. Това е моята дефиниция за ад. Както и да е, аз имам лесно решение на всичко това, нека никога да не умираме, става ли?
— Звучи достатъчно просто. Защо не се сетих за това?
Усмихна ми се докато не се предадох.
— Е, това е. Няма да спиш с мен докато не се оженим?
— Технически, аз никога не мога да спя с теб.
Завъртях очите си.
— Много зряло, Едуард.
— Но като изключим този детайл, да, правилно си разбрала.
— Мисля, че имаш оттатъшен мотив.
Неговите очи се разшириха невинно.
— Друг?
— Знаеш, че това ще ускори нещата — обвиних го аз.
Той се опита да задържи усмивката си.
— Има само едно нещо, което искам да ускоря, а останалите могат да чакат завинаги… но за това, вярно е, твоите нетърпеливи човешки хормони са моят най-силен съюзник в този момент.
— Не мога да повярвам, че продължавам с това. Когато си мисля за Чарли… и Рене! Можеш ли да си представиш какво ще си помисли Анджела? Или Джесика? Ох. Мога да чуя клюките сега.
Той ми повдигна едната вежда и аз знаех защо. Какво значение има, какво казват за мен, когато аз ще напусна скоро и няма да се върна? Наистина ли бях толкова свръхчувствителна, че не можех да понеса няколко седмици да ме гледат отстрани и да задават въпроси?
Може би няма да ме дразни това толкова много, ако не знаех, че ще съм обсъждана толкова снизходително, колкото останалите от тях, ако някой друг се женеше това лято.
Ъгх. Да се омъжа това лято! Потреперих при мисълта.
И след това, може би няма да ме дразни толкова, ако не бях притисната от мисълта за брак.
Едуард прекъсна моето ужасяване.
— Няма нужда да бъде голямо събитие. Нямам нужда от никакъв фанфар. Не е нужно да казваш на никого или да правиш някакви промени. Ще идем до Вегас — можеш да носиш стари дънки и ще идем до параклиса с отворен прозорец. Просто искам да е официално — че ти принадлежиш само на мен и на никой друг.
— Не може да е по официално от сега — изкрещях. Но неговото описание не прозвуча толкова лошо. Само Алис щеше бъде разочарована.
— Ще видим това. — Той се усмихна самодоволно.
— Предполагам, че не искаш пръстена си сега?
Трябваше да преглътна преди да мога да проговоря.
— Предполагаш правилно.
Той се засмя на моята реакция.
— Добре. Ще го сложа на твоя пръст достатъчно скоро.
— Говориш така, сякаш вече имаш пръстен.
— Имам — каза той без срам. — Готов да се наложи над теб при първия знак за слабост.
— Ти си невероятен.
— Искаш ли да го видиш? — попита той. Неговите очи станаха внезапно сияещи от вълнение.
— Не! — почти извиках, рефлекс от реакцията. И съжалих изведнъж. Неговото лице стана толкова меко.
— Освен, ако наистина искаш да ми го покажеш — поправих се. Събрах зъбите си, за да задържа моя нелогичен терор, да не се показва.