— Няма нищо — сви се той — Може да почака.
Аз въздъхнах.
— Покажи ми проклетия пръстен, Едуард.
Той разклати главата си.
— Не.
Изучих реакцията му за една дълга минута.
— Моля те? — попитах тихо, експериментирайки с неотдавна откритото оръжие. Докоснах лицето му леко с върховете на пръстите ми. — Моля те, може ли да го видя?
Очите му се стесниха.
— Ти си най-опасното същество, което съм срещал — прошепна той. Но стана и се премести с несъзнателна грация, за да коленичи пред задната малка масичка. Той беше обратно на леглото с мен след момент, седейки до мен с едната му ръка около рамото ми. В другата му ръка имаше малка черна кутийка. Той я балансираше на лявото ми коляно.
— Давай, погледни тогава — каза той безцеремонно.
Беше по-трудно отколкото трябва, за да вдигна безвредната малка кутийка, но не исках да го наранявам пак, затова се опитах да не треперя. Повърхността беше безпроблемна с черен сатен. Изчетках пръстите си над него, колебливо.
— Не си похарчил много пари, нали? Излъжи ме, ако си.
— Не съм похарчил нищо — увери ме той. — Това е пръстенът, който баща ми е дал на майка ми.
— О! — Изненада обля гласа ми. Прещипвах капака между палеца и показалеца ми, но не го отворих.
— Предполагам, че е малко остарял — тонът му беше извинителен. — Старомоден, точно като мен. Мога да ти взема нещо по-модерно. Нещо от Тифани?
— Харесвам старомодни неща — казах докато вдигах колебливо капака.
Сгушен в черния капак, пръстенът на Елизабет Менсън сияеше в неясна светлина. Лицето беше продълговато и овално, осеяно с блестящи камъни около него. Пръстенът беше златен — деликатен и тесен. Златото правеше крехка мрежа около диамантите. Не бях виждала никога нещо такова. Замислено погалих блещукащите камъни.
— Харесва ли ти?
— Красив е — свих рамене симулирайки липса на интерес. — Какво да не му харесвам?
Той се подсмихна.
— Виж дали ти става.
Лявата ми ръка се стисна в юмрук.
— Бела — въздъхна той — няма да го сложа на пръста ти. Просто го пробвай, за да видя дали има нужда от оразмеряване. След това можеш веднага да го свалиш.
— Добре — измърморих. Пресегнах се към пръстена, но неговите дълги пръсти ме спряха. Той взе лявата ми ръка в неговата, и плъзна пръстена към моя трети пръст.
— Пасва идеално — каза той безразлично. — Това е хубаво, спести ми пътуване до бижутерия.
Можех да чуя някаква силна емоция, горяща в тона на гласа му и се загледах в лицето му. Беше там в очите му, видим въпреки внимателното безразличие на неговия израз.
— Харесва ти, нали? — попитах подозрително, биеща пръста си и мислейки, че беше много лошо, че не съм си счупила лявата ръка.
Той сви рамене.
— Разбира се — каза той, все още официален. — Стои ти много хубаво.
Загледах се в очите му, опитвайки се да разчета емоцията, която се изля под повърхността. Той отговори на погледа ми и официалния предлог изпълзя рязко. Той грееше — ангелското му лице чисто с наслаждение и победа. Той беше толкова славен, че ми взе дъха.
Преди да си поема дъх, той ме целуваше, устните му бяха радостни. Бях замаяна, когато той премести устните си, за да прошепне в ухото ми — неговото дишане беше точно толкова накъсано, колкото и моето.
— Да, харесва ми. Нямаш си и на идея.
— Вярвам ти.
— Ще имаш ли нещо против, ако направя нещо? — изропта той, ръцете му стегнати около мен.
— Всичко, което пожелаеш.
Но той ме пусна и се отдръпна.
— Всичко освен това — оплаках се аз.
Той ме игнорира, взе ръката ми и ме издърпа от леглото. Той застана пред мен, с ръце на раменете ми и сериозно лице.
— Сега искам да го направя както трябва. Моля те, моля те, спомни си, че вече се съгласи на това и не го разваляй.
— О, не — задъхах се аз, докато той слизаше към коленете ми.
— Бъди мила — прошепна той.
Взех си дълбока глътка въздух.
— Изабела Суон? — той ме погледна през невъзможно дългите си мигли, златните му очи леки, но, по някакъв начин, все още топли. — Обещавам да те обичам завинаги — всеки божи ден от вечността. Ще се омъжиш ли за мен?
Имаше много неща, които исках да кажа, някои от тях въобще не бяха мили, а някои отвращаващо мили и романтични.
Прошепнах:
— Да.
— Благодаря ти — каза просто той. Взе лявата ми ръка и целуна всички връхчета на пръстите ми преди да целуне пръстена, който сега беше мой.
21. СЛЕДИ
Мразех да пропилявам нощта в сън, но това беше неизбежно. Отвън слънцето беше ярко, когато се събудих, а малки облачета преминаваха твърде бързо през небето. Вятъра разлюляваше върховете на дърветата и цялата гора все едно щеше да се разпадне всеки момент.