Той ме остави сама, за да се облека и оцених възможността да помисля. По някакъв начин плановете ми за миналата нощ тръгнаха накриво и имах нужда да се преборя с последствията.
Въпреки, че бях оставила настрана ръчно изработения пръстен, колкото се можеше по-скоро без да нараня чувствата му, почувствах лявата си ръка по-тежка, сякаш беше още там, но беше невидим.
Не би трябвало да ме притеснява, помислих си аз. Не беше голяма работа — пътуване до Вегас. Щеше да бъде по-добре от това да нося стари дънки — щях да нося стари пуловери. Церемонията със сигурност нямаше да отнеме много, петнадесет минути в най-лошия случай, нали? Така че можех да се справя.
А след това, когато всичко е свършило, той ще трябва да си изпълни своята част от сделката. Щях да се съсредоточа върху това и ще забравя останалото. Той каза, че не е нужно да казвам на всички за това, и щях да го послушам. Разбира се, щеше да бъде много тъпо, ако не помисля за Алис.
Кълънови се прибраха около обяд. Имаше ново, делово чувство около тях и то ме върна към чудовищността на това, което щеше да се случи.
Алис изглеждаше в необичайно лошо настроение. Отбелязах разстройването й за нещо нормално, защото първите й думи към Едуард бяха оплаквания за сработването с вълците.
— Мисля — тя направи гримаса като използва несигурна дума — че ще искаш да се подготвиш за студено време, Едуард. Не мога да видя точно къде си, защото беше с онова куче този следобед. Но бурята, която се задава, изглежда особено лоша на това място.
Едуард кимна.
— Ще вали сняг в планините! — предупреди го тя.
— Ужас, сняг! — промърморих на себе си. Беше юни, за бога!
— Носи си яке! — каза ми Алис. Гласът й беше недружелюбен и това ме изненада. Опитах се да разчета лицето й, но тя се обърна.
Погледнах Едуард, а той се усмихваше — каквото и да дразнеше Алис, го забавляваше.
Едуард имаше повече от нужното оборудване, от което да избира; Кълънови бяха редовни клиенти в магазина на Нютон. Той грабна спален чувал, малка палатка и няколко пакета дехидратирана храна — ухилвайки се, когато се намръщих при вида им — и ги напъха в раницата.
Алис се луташе в гаража, докато бяхме там, наблюдавайки приготовленията на Едуард без да каже и дума. Той я игнорираше.
Когато беше готов, Едуард ми подаде мобилния си.
— Защо не се обадиш и не кажеш на Джейкъб, че ще сме готови след час. Той знае къде да ни чака.
Джейкъб не беше у дома, но Били обеща да поразпита, докато не намери подходящ върколак, на който да каже новините.
— Не се притеснявай за Чарли, Бела — каза Били. — Моята част от плана е под контрол.
— Да, знам, че Чарли ще бъде добре. — Не бях сигурна за сигурността на сина му, но не казах нищо.
— Искаше ми се да бъда с другите утре. — Били се засмя неохотно. — Да бъдеш стар е трудна работа, Бела.
Нуждата да се бият сигурно е определяща характеристика на Y-хромозомата. Всичките бяха еднакви.
— Забавлявайте се с Чарли.
— Късмет, Бела! — отговори той. — И… поздрави, ъ, Кълънови от мен.
— Непременно! — обещах, изненадана от жеста.
Когато върнах телефона на Едуард, забелязах. Че той и Алис провеждаха някакъв вид мълчалива дискусия. Тя се вторачваше в него с умолителен поглед. Той се мръщеше, недоволен от това, което тя искаше.
— Били ми каза да ти пожелая късмет.
— Много щедро от негова страна! — Едуард каза, отдалечавайки се от нея.
— Бела, може ли да поговорим насаме? — Алис попита набързо.
— Ще направиш живота ми по-труден, отколкото трябва да бъде, Алис! — Едуард я предупреди през зъби. — Наистина предпочитам да не го правиш.
— Не става въпрос за теб, Едуард — отвърна тя.
Той се засмя. Нещо в отговора й му се струваше забавно.
— Не е! — Алис настоя. — Това са женски работи.
Едуард се намръщи.
— Позволи й да говори с мен! — казах аз. Бях любопитна.
— Изпроси си го! — той измънка. Едуард се засмя отново — наполовина ядосано, наполовина развеселено — и излезе от гаража.
Обърнах се към Алис, притеснена сега, но тя не ме погледна. Лошото й настроение не беше отминало. Тя отиде да седне на капака на нейното Порше с обезсърчено лице. Последвах я и се наведох към бронята до нея.
— Бела? — Алис попита с тъжен глас, тя се премести и се сви срещу мен. Гласът й прозвуча толкова отчаяно, че я прегърнах, за да я успокоя.
— Какво не е наред, Алис?
— Не ме ли обичаш? — тя попита със същия тъжен глас.
— Разбира се, че да. Знаеш го.
— Тогава защо те виждам как се измъкваш, за да отидеш във Вегас и да се ожениш без да ме поканиш?
— О! — измънках аз и почервенях. Можех да видя, че сериозно съм наранила чувствата й и побързах да се защитя. — Знаеш, че не обичам да раздувам нещата. Така или иначе беше идея на Едуард.