— Не ми пука чия е идеята. Как можа да ми го причиниш? Очаквах такива неща от Едуард, но не и от теб. Обичам те като моя собствена сестра.
— За мен, Алис, ти си ми сестра.
— Думи! — тя изръмжа.
— Добре, може да дойдеш! Няма какво да се види!
Тя все още се мръщеше.
— Какво? — попитах аз.
— Колко ме обичаш, Бела?
— Защо?
Тя ме гледаше с умолителен вид, дългите й черни вежди се бяха спуснали към средата и се сливаха, устните и трептяха в крайчетата. Беше сърцераздирателно изражение.
— Моля те, моля те, моля те! — прошепна тя. — Моля те, Бела, моля те — ако наистина ме обичаш… позволи ми да организирам сватбата ти.
— О, Алис! — изстенах, отдръпвайки се и се изправих. — Не! Не ми го причинявай!
— Ако наистина, истински ме обичаш, Бела!
Скръстих ръце срещу гърдите си.
— Това е толкова нечестно. А и Едуард вече пробва това върху мен.
— Обзалагам се, че на Едуард ще му хареса повече, ако е по традиционния начин, макар че никога не ти го е казвал. И Есме — помисли какво ще означава това за нея.
Изстенах.
— Предпочитам сама да се изправя пред новосъздадените.
— Ще съм ти задължена за десетилетие.
— Ще си ми задължена за цял век!
Очите й грейнаха!
— Това да ли означава?
— Не! Не искам да го правя.
— Няма нужда да правиш нищо, просто да изминеш няколко метра и да повтаряш след свещеника!
— Уф! Ъх, ъх!
— Моля те? — тя започна да подскача на място! — Моля те, моля те, моля те, моля те, моля те?
— Никога, никога няма да ти простя за това.
— Ией! — тя изписка, пляскайки с ръце.
— Това не означава да!
— Но ще бъде! — изпя тя.
— Едуард! — извиках аз, излизайки от гаража. — Знам, че ме чуваш! Ела тук! — Алис беше точно зад мен, все още пляскайки.
— Благодаря ти много, Алис! — каза Едуард кисело, идвайки зад мен. Обърнах се, за да й се скара, но изражението му беше толкова разтревожено и смутено, че не можах да се оплача. Вместо това го прегърнах, криейки лицето си, в случай че гневната нотка в очите ми да не накара да изглеждам все едно плача.
— Вегас! — обеща той в ухото ми.
— Не си го и помисляй! — Алис злорадстваше. — Бела никога няма да ми го причини. Знаеш, Едуард, че понякога като брат си пълно разочарование.
— Не бъди толкова груба! — измърморих аз. — За разлика от теб, той се опитва да ме направи щастлива.
— Аз също се опитвам да те направя щастлива. Просто аз знам какво ще те направи истински щастлива. Ще ми благодариш за това. Може би не след 50 години, но някой ден.
— Никога не съм мислила, че ще дойде деня, в който ще се обзаложа против теб, но ето че дойде.
Тя се засмя със звънливия си глас.
— Та ще ми покажеш ли пръстена?
Ужасих се, когато грабна ръката ми, а след това я пусна също толкова бързо.
— Хъх, видях как ти слага пръстена… да не пропускам нещо? — попита тя. Алис се съсредоточи за секунда, свивайки вежди, преди да отговори на собствените си въпроси. — Не! Определено ще има сватба.
— Бела има малък спор с бижутата! — обясни Едуард.
— Какъв е проблемът за още един диамант? Е, предполагам, че пръстена има много диаманти, но мнението ми е, че той вече е сложил един…
— Достатъчно, Алис! — Едуард внезапно я прекъсна. Начина, по който я гледаше… той изглеждаше като вампир. — Бързаме!
— Ще говорим по-късно! — каза Алис. — Едуард е прав! Не трябва да спираме. Трябва да заложиш капан и да направиш лагера преди бурята да дойде. — Тя се намръщи, изражението й беше притеснително, почти нервно. — И, Бела, не забравяй якето. Изглежда, че е голяма студ навън.
— Вече го взех! — Едуард я увери.
— Приятна вечер! — каза тя на сбогуване.
Бяха два пъти по-далеч от сечището от обикновено, Едуард направи голяма обиколка, уверявайки се, че миризмата ми няма да е близо до следата, която Джейкъб ще скрие по-късно. Той ме носеше на ръце, огромната раница беше на моето обичайно място.
Той спря на най-отдалеченото място в сечището и ме пусна.
— Добре! Просто върви на север и докосвай всичко, което можеш. Алис ми даде ясна картина на маршрута им и няма да ни отнеме дълго да го пресечем.
— Север?
Той се усмихна и посочи с пръст правилната посока.
Лутах се между дърветата, оставяйки ярко жълтата светлина от слънчевия ден в сечището след мен. Може би неясното видение на Алис е грешало за снега. Надявах се. Небето беше чисто, въпреки че вятъра духаше силно. Между дърветата беше по-спокойно, но твърде студено за юни — макар и с риза с дълъг ръкав и вълнен пуловер отгоре, все още ми беше студено. Вървях бавно, проследявайки с пръсти всичко наоколо: грубата кора на дърветата, мократа папрат, мъхестите камъни.