— Мина доста време, от както не си идвала в Ла Пуш. — Джейкъб каза, прекъсвайки тревожните ми предложения.
— Бях заета — отговорих му аз. — И… сигурно не бих дошла.
Той се нацупи.
— Мислех, че ти трябваше да бъдеш тази, която прощава, а аз трябваше да бъда недоволния.
Свих рамене.
— Доста мислех за последния път, а ти?
— Не!
Той се засмя.
— Макар и да лъжеш, ти си най-големия инат — жив човек.
— Не знам за втората част, но определено не лъжа.
Не ми харесваше да водим този разговор при сегашните обстоятелства — с горещите му ръце, обвити около мен, и нищо, което да мога да направя, за да го променя. Лицето му беше по-близо, от колкото исках да бъде. Искаше ми се да направя крачка назад.
— Умният човек обмисля всички варианти.
— Направих го! — отвърнах аз.
— Ако не си мислила за… последния ни разговор, значи това не е вярно.
— Разговора не е свързан с решението ми.
— Някои хора биха направили всичко, за да се заблудят.
— Забелязала съм, че върколаците са крайно предразположени към тази грешка — мислиш ли, че е генетично заложено?
— Това означава ли, че той целува по-добре от мен? — Джейкъб попита навъсено.
— Наистина не мога да кажа, Джейк. Едуард е единствения човек, който съм целувала.
— Освен мен.
— Но аз не мога да го броя това за целувка, Джейкъб. По-скоро нападение.
— Ох! Това болеше!
Свих рамене. Нямах намерение да върна думите си обратно.
— Извиних се за това! — напомни ми той.
— И аз ти простих… почти. Това не променя начина, по който я помня.
Той промърмори нещо неразбираемо.
След това беше тихо за момент — чуваше се само умереното му дишане и вятъра, фучейки над нас. Лицето на стръмна скала се издигаше ясно пред нас, гол, груб, сив камък. Проследихме подножието, което се извиваше нагоре от гората.
— И все пак мисля, че е малко безотговорно — изведнъж каза Джейкъб.
— За каквото и да говориш, грешиш.
— Помисли, Бела. Според теб си целувала само един човек — който реално не е човек — през целия си живот, и вече се отказваш? От къде знаеш, че е това, което искаш? Не трябва ли да се отпуснеш малко?
Запазих гласа си спокоен.
— Знам точно какво искам.
— Тогава не би боляло, ако провериш отново. Може би трябва да се опиташ да целунеш някой друг — просто за сравнение… това от предния ден не се брои. Можеш да ме целунеш, за пример. Нямам против, ако ме използваш за експеримент.
Той ме придърпа по близо към гърдите си, така че лицето ми беше по-близо до неговото. Той се усмихваше на собствената си шега, но аз не предприемах никакви шансове.
— Не се занимавай с мен, Джейк. Кълна се, че няма да го спра, ако поиска да ти счупи челюстта.
Паническата нотка в гласа ми го накара да се усмихне по-широко.
— Ако ме помолиш да те целуна, той няма за какво да се разстройва. Той каза, че няма проблем.
— Не затаявай дъх, Джейк — не, чакай, промених си мнението. Продължавай напред. Просто сдържай дъха си, докато не ти кажа да ме целунеш.
— Днес си в лошо настроение.
— Чудя се защо?
— Понякога си мисля, че ме харесваш повече като вълк?
— Понякога да. Сигурно е свързано с факта, че не можеш да говориш.
Той сви широките си устни замислено.
— Не, не мисля, че е за това. Мисля, че ти е по-лесно да бъдеш около мен, когато не съм човек, защото не ти се налага да се преструваш, че не те привличам.
Останах с широко отворена уста. Затворих я от веднъж, скърцайки със зъби.
Джейкъб чу това. Устните му се изтеглиха плътно през лицето му в триумфираща усмивка.
Поех дълбоко дъх преди да проговоря.
— Не! Убедена съм, че е за това, че не можеш да говориш.
Той въздъхна.
— Никога ли не се изморяваш да се заблуждаваш? Трябва да знаеш колко си впечатлена от мен. Физически, разбира се.
— Как може някой да не е впечатлен от теб, Джейкъб? — попитах аз. — Ти си огромно чудовище, което отказва да уважи личното пространство на другите.
— Нервирам те! Но само, когато съм човек. Когато съм вълк, се чувстваш по-спокойна около мен.
— Нервността и раздразнението са съвсем различни неща.
Той се вглежда в мен за минута, забавяйки крачка, развеселеността изчезна от лицето му. Очите му се присвиха, почернявайки в сянката на веждите му. Дишането му, толкова равномерно, докато тичаше, започна да се учестява. Бавно, той се наведе лицето по-близо към моето.
Аз го гледах, знаейки точно какво иска да направи.
— Това е лицето ти! — напомних му аз.