Той се изсмя високо и започна да върви отново.
— Наистина не искам да се бия с твоя вампир тази вечер — имам предвид, всяка друга вечер става. Но и двамата имаме работа за вършене утре и не искам да оставям Кълънови с един по-малко.
Внезапното, неочаквано чувство на срам се изписа по лицето ми.
— Знам, знам! — каза той без да разбира. — Мислиш си, че може да ме убие.
Не можех да говоря. Оставях ги сами да се оправят. Какво ако някой се нарани, защото бях толкова слаба? Но какво ако бях смела и Едуард… не можех дори да си го помисля.
— Какво ти става, Бела? — Шеговитото перчене внезапно изчезна от лицето му, оставяйки моя Джейкъб гол, като да махнеш маска. — Ако нещо, което съм казал, те е разстроило, знаеш, че само се шегувах. Не съм го мислил — ей, добре ли си? Не плачи, Бела — помоли ме той.
Опитах се да се сдържа.
— Няма да плача.
— Какво казах?
— Не е нищо, което си казал. Просто, е, това съм аз. Направих нещо… лошо.
Той ме гледаше, очите му се разшириха от объркване.
— Едуард няма да се бие утре! — прошепнах обяснението. — Накарах го да остане с мен. Аз съм голяма страхливка.
Той се намръщи.
— Мислиш си, че няма да проработи ли? Че те ще те намерят? Знаеш ли нещо, което аз не знам?
— Не, не. Не се страхувам от това. Аз просто не мога да го пусна да отиде. Ако не се завърне… — изтръпнах, затваряйки очи, за да избегна мислите.
Джейкъб мълчеше.
Продължих да шепна, очите ми все още затворени.
— Ако някой пострада, ще е моя вината. Ако дори и нищо не се случи… ще съм ужасена. Мразя да бъда, да го убеждавам да бъде остане с мен. Той няма да ми се противопостави, но знам на какво съм способна. — Почувствах се малко по-добре след като го казах. Дори да можех да го призная само на Джейкъб.
Той изсумтя. Отворих очите си бавно и бях разочарована да видя, че тъмната маска се беше върнала.
— Не мога да повярвам, че ти е позволил да го убедиш да се откаже. За нищо на света на бих го пропуснал.
Въздъхнах.
— Знам.
— Това не значи нищо — изведнъж отстъпи той. — Това не означава, че те обича повече от мен.
— Но ти не би останал с мен, дори и да те умолявах.
Той сви устни за момент и се зачуди дали ще се опита да отрече. И двамата знаехме истината.
— Това е само, защото те познавам по-добре — каза той накрая. — Всичко щеше да мине без дърпане. Дори и да ме беше помолила и аз ти бях отказал, нямаше да си ми ядосана след това.
— Но през цялото време няма да те има, ще се поболея от притеснение, Джейк. Ще се побъркам.
— Защо? — попита той грубо. — Какво те интересува, ако нещо се случи с мен?
— Не говори така. Знаеш колко много значиш за мен. Съжалявам, че не е по начина, по който искаш, но нещата са такива. Ти си най-добрия ми приятел. Поне някога беше. И понякога също си… когато си без твоите пазачи.
Той се усмихна със старата усмивка, която обичах.
— Винаги съм такъв — обеща той. — Дори когато не се… държа, както трябва. В крайна сметка, винаги съм тук.
— Знам! Защо мислиш, че все още търпя глупостите ти?
Той се засмя с мен, а след това очите му бяха тъжни.
— Кога най-накрая ще разбереш, че си влюбена в мен?
— Оставям на теб да развалиш момента.
— Не казвам, че не го обичаш. Не съм глупав. Но е възможно да обичаш повече от един по едно и също време, Бела. Виждал съм го на живо.
— Не съм някакъв откачен върколак, Джейкъб.
Той сбърчи нос и бях готова веднага да се извиня за последната обида, но той промени темата.
— Не сме далеч, мога да го надуша.
Въздъхнах с облекчение.
Той грешно разбра реакцията ми.
— С удоволствие бих забавил, Бела, но ще поискаш да си на закрито, когато това започне.
И двамата погледнахме нагоре.
Голяма стена от лилаво-черни облаци идваха от запад, помрачавайки гората под нея като идваше.
— Уоу! — измънках аз. — По-добре е да побързаш, Джейк. Ще искаш да се прибереш преди да е дошло.
— Няма да се прибирам.
Взирах се в него, раздразнена.
— Ти няма да лагеруваш с нас.
— Не технически — да споделям палатката ти или нещо друго. Предпочитам бурята пред миризмата. Но съм сигурен, че твоя кръвопиец ще иска да поддържа връзка с глутницата с цел координати и аз любезно ще осигурявам тази услуга.
— Мислех, че е работа на Сет.
— Ще я поеме утре, по време на битката.
Напомнянето ме накара да млъкна за секунда. Гледах го, притеснението се появи отново с внезапна жестокост.
— Но предполагам, че има начин да останеш, след като вече си тук? — предположих аз. — Ако молех? Или да изтъргуваш обратно живота на служене или нещо друго?
— Съблазнително, но не. След всичко, умоляването ще е интересно да се види. Можеш да го впуснеш в действие, ако искаш.