— Наистина ли няма какво да кажа?
— Не. Не и ако ми обещаеш по-добра битка. Във всеки случай Сам отговаря, не аз.
Това ми напомни за нещо.
— Едуард ми каза нещо предишния ден… за теб.
Той се наежи.
— Сигурно е лъжа.
— О, наистина ли?
— Ти не си втория, който дава команди, в глутницата, нали?
Той премигна, лицето му избледня от изненада.
— О, това ли?
— Как така никога не си ми казал?
— Защо да го правя? Не е голяма работа.
— Не знам. Защо не? Интересно е. Та, как работи? Как Сам завърши като Алфа, а ти като… Бета?
Джейкъб се изсмя на моите измислени заключения.
— Сам беше първият, по-стария. За него имаше смисъл той да поеме отговорността.
Аз се намръщих.
— Но в такъв случай не трябва ли Пол или Джаред да бъдат втори? Те следващи се промениха.
— Е… трудно е да се обясни — каза Джейкъб уклончиво.
— Опитай.
Той въздъхна.
— Отнася се повече за произхода, знаеш? Нещо старомодно. Защо ще те интересува кой е бил дядо ти, нали?
Спомних си нещо, което Джейкъб ми беше казал преди много време, преди всеки от нас да знае нещо за върколаци.
— Не каза ли, че Ефраим Блек е бил последният водач на Килайетите?
— Да, точно. Защото той е бил Алфа. Знаеш ли че, технически, Сам е вожда на цялото племе сега? — той се засмя. — Луди традиции.
Замислих се за това за секунда, опитвайки се да сглобя парченцата.
— Но ти също каза, че хората слушат баща ти повече от всеки друг член на съвета, защото е бил син на Ефраим Блек?
— И какво за това?
— Е, ако е заради произхода… следователно не трябва ли ти да си вожда?
Джейкъб не ми отговори. Той се взираше в тъмната гора, като че искаше внезапно да се съсредоточи на къде е тръгнал.
— Джейк?
— Не, това е работа на Сам. — Той задържа очите си на непроходимия ни път.
— Защо? Неговия прадядо е бил Леви Ълий, нали? Той също ли е би Алфа?
— Има само един Алфа — отговори той механично.
— Тогава какъв е бил Леви.
— Нещо като Бета, предполагам. — Той изсумтя на любопитството ми. — Като мен.
— Няма никакъв смисъл.
— Няма значение.
— Просто искам да разбера.
Джейкъб накрая срещна объркания ми поглед, а след това въздъхна.
— Да! Аз трябваше да бъда Алфа.
Веждите ми се събраха.
— Сам не искаше да отстъпи ли?
— Не. Аз не исках да се изкача.
— Защо не?
Той се намръщи, чувствайки се неудобно от въпросите ми. Е, беше негов ред на се чувства некомфортно.
— Не исках нищо от това, Бела. Не исках нищо да се променя. Не исках да бъда някакъв си легендарен вожд. Не исках да бъда част от глутница вълци. Нямаше да го приема ако Сам ми предложеше.
Замислих се за дълъг момент. Джейкъб не ме прекъсна. Той се взираше в гората отново.
— Но аз си помислих, че ще си по-щастлив. Че се справяш с това — накрая прошепнах аз.
Джейкъб ми се усмихна успокоително.
— Да, наистина не е толкова лошо. Вълнуващо понякога, като това нещо утре. Но първоначално беше сякаш си замъкнат във война, за която не знаеш, че съществува. Нямаш никакъв избор, знаеш ли? И беше толкова крайно. — Той сви рамене. — В такъв случай, предполагам, че сега съм доволен. Трябва да бъде сторено и аз мога да вярвам на някой друг да го направи? По-добре е да бъда сигурен.
Гледах го, чувствайки неочакван вид страхопочитание от моя приятел. Той беше повече от пораснал, отколкото му давах аз. Като Били онази нощ при огъня, имаше величие, което не очаквах.
— Вожде, Джейкъб — прошепнах, усмихвайки се на начина, по който двете думи звучаха заедно.
Той извъртя очи.
Точно след това вятъра задуха по-ожесточено през дърветата около нас, изглеждаше сякаш духа от някакъв ледник. Острия звук от счупване на дърво отекна в планината. Макар светлината да изчезваше, докато страшния облак покриваше небето, все още можех да видя малките бели петънца, който се носеха из въздуха край нас.
Джейкъб усили темпото, задържайки очите си на земята, докато спринтираше. Аз се свих повече срещу гърдите му, ужасявайки се от нежелания сняг.
Бяха минали само няколко минути, когато Джейкъб се спусна откъм запазената от вятъра страна на каменистия връх и можехме да видим малката палатка, намираща се срещу закътано място. Още снежинки падаха около нас, но вятъра беше твърде ожесточен, за да им позволи да паднат.
— Бела! — Едуард отвъд главата ми. Тонът му беше безпогрешно искрен. — Това беше по-бързо, от колкото очаквах, и наистина го оценявам.
Завъртях се, за да видя реакцията на Джейкъб.
Джейкъб само сви рамене, цялата дружелюбност просто се изми от лицето му.
— Влез вътре. Ще бъде лошо — косата ми настръхна. — Палатката сигурна ли е?