— Вързах я към скалите.
— Хубаво.
Джейкъб погледна към небето — сега беше черно от бурята, осеяно с малки въртящи се снежинки.
Ноздрите му се разшириха.
— Ще се променя — каза той. — Искам да знам какво става вкъщи.
Той закачи якето си на нисък клон и тръгна към мрачната гора без дори и да се обърне.
22. ОГЪН И ЛЕД
Вятърът тресеше палатката и аз се тресях с нея. Температурата падаше. Можех да го усетя през якето си. Бях дебело облечена, нямаше никаква разлика. Как можеше да е толкова студено? Как можеше да става все по-студено? Трябваше да спре да се влошава, нали?
— К-к-колко е ч-ч-часът? — насилих думите да излязат през тракащите ми зъби.
— Два — отговори Едуард.
Едуард седеше, колкото беше възможно най-далеч в тясното пространство, изплашен дори да диша до мен, след като вече бях толкова студена. Бе твърде тъмно, за да видя лицето му, но гласът му беше пълен с притеснение, нерешителност и безсилие.
— Може би…
— Не д-д-добре съм, н-н-наистина. Не и-и-искам да и-излизам навън.
Вече бе опитал да ме накара да се откажем десетина пъти, но аз бях ужасена от идеята за напускане на палатката. Ако ми беше толкова студено тук, защитена от яростния вятър, можех да си представя колко лошо щеше да бъде ако бягахме през него. И всичките ни усилия този следобед щяха да отидат напразно. Щяхме ли да имаме достатъчно време да починем, когато бурята приключеше? Ами, ако не приключеше? Нямаше смисъл да се местим сега. Можех да изкарам една вечер, мръзнейки. Тревожех се, че следата, която бях оставила можеше да се изгуби, но той ме увери, че ще остане ясна за идващите чудовища.
— Какво мога да направя? — той почти ме умоляваше.
Аз просто поклатих глава. Навън на снега, Джейкъб виеше нещастно.
— М-м-махай се от-т-тук — наредих аз отново.
— Просто се тревожи за теб — преведе Едуард. — Той е добре. Тялото му е направено така, че да може да се справя с това.
— Т-т-то… — исках да кажа, че той все пак трябваше да тръгва, но не успях да го изкарам от устата си. Едва не си прехапах езика докато опитвах. Поне Джейкъб изглеждаше добре екипиран за снега, дори по-добре от другите от глутницата с неговата по-гъста, по-дълга, по-рунтава и червеникавокафява козина. Зачудих се защо е така.
Джейкъб скимтеше с остър, дрезгав глас, пълен с уплаха.
— Какво искаш да направя — изръмжа Едуард, прекалено разтревожен, за да се мъчи да бъде мил. — Да я пренеса през този ад? Не мисля, че си особено полезен в момента. Защо не отидеш да нагрееш времето или нещо подобно?
— Д-д-добре съм — протестирах аз. Съдейки по въздишката на Едуард и по нямото ръмжене извън палатката, не убедих никого. Виелицата люлееше палатката грубо и аз зъзнех в хармония с нея.
Внезапен вой раздра фученето на вятъра и аз си закрих ушите от звука.
Едуард се намръщи.
— Това едва ли бе необходимо — измърмори той — И това е най-лошата идея, която съм чувал някога — каза високо.
— По-добра от всичко, което ти измисли — отговори Джейкъб, неговият човешки глас ме обезпокои. — Защо не отидеш да нагрееш времето — промърмори той. — Аз да не съм Господ?
Чух звука на ципът, който беше около вратата на палатката, да се спуска бавно надолу. Джейкъб се плъзна през най-малкия отвор, който бе възможен, докато арктическия въздух се завихряше около него, няколко снежинки паднаха на пода на палатката. Разтресох се толкова силно, че беше като конвулсия.
— Това не ми харесва — изсъска Едуард, докато Джейк затваряше вратата на палатката. — Просто й дай палтото и излез.
Очите ми бяха привикнали достатъчно, за да виждам очертания. — Джейкъб носеше якето, който висеше на дървото до палатката.
Опитах се да попитам за какво говореха, но всичко което излезе от устата ми беше:
— З-з-з-з — студът ме караше да заеквам неконтролируемо.
— Якето е за утре — прекалено студена е, за да може да го затопли. Замръзнала е — той го остави до вратата. — Ти каза, че тя се нуждае от затопляне и ето ме. — Джейкъб задържа ръцете си толкова широко, колкото позволяваше палатката — Както обикновено, когато тичаше като вълк, той бе облякъл основното — само чифт дънки, без блуза, без обувки.
— Д-д-д-джейк ще з-з-з-замръз-з-знеш — опитах се да се оплача.
— Не аз — каза той бодро. — Тези дни съм около 108,9 градуса. Ще те накарам да се изпотиш за нула време.
Едуард изръмжа, но Джейкъб дори не го погледна. Вместо това, той се плъзна до мен и започна да разкопчава спалния ми чувал. Ръката на Едуард изведнъж беше на неговото рамо, задържайки го, снежнобяла срещу тъмната кожа. Челюстта на Джейкъб се стегна, ноздрите му се разшириха, тялото му настръхна от студеното докосване. Дългите мускули на ръцете му се прегънаха автоматично.