— Това помага — съгласи се Едуард с мек глас.
Джейкъб беше упорит.
— Тя е влюбена и в мен, нали знаеш.
Едуард не отговори.
Джейкъб въздъхна.
— Но не го знае.
— Не мога да ти кажа дали си прав.
— Това безпокои ли те? Искаш ли да видиш и нейните мисли?
— И да, и не, отново. Така повече й харесва и, макар че понякога това ме изкарва извън кожата ми, предполагам че така е щастлива.
Вятърът препускаше около палатката и я тресеше като земетресение. Ръцете на Джейкъб се стегнаха покровителствено около мен.
— Благодаря ти — прошепна Едуард. — Вероятно ще прозвучи странно, но се радвам, че си тук, Джейкъб.
— Имаш предвид „колкото и да искам да те убия, се радвам, че тя е топла“, нали?
— Това е неудобно примирие, нали?
Шепотът на Джейкъб изведнъж стана самодоволен.
— Знаех си, че си толкова безумно ревнив, колкото съм и аз.
— Не съм такъв глупак, че да го нося на ръкава си като теб. Това не ти помага особено.
— Ти си по-търпелив от мен.
— Трябва. Трябваха ми сто години да го постигна. Сто години, чакайки нея.
— Е… кога реши да играеш доброто търпеливо момче?
— Когато видях колко много я наранява това да избира. Обикновено не е толкова трудно да се контролирам. Мога да сдържам… по-малко цивилизованите чувства, които изпитвам към теб през повечето време. Понякога си мисля, че тя вижда през мен, но не мога да съм сигурен.
— Мисля, че ти просто се тревожиш, че ако я притиснеш, може да не избере теб.
Едуард не отговори веднага.
— Това е една част — призна той накрая. — Но само малка част. Всички имаме моменти на съмнение. В повечето случаи се притеснявах, че ще се нарани, когато се опитва да се измъкне, за да те види. След като се съгласих, че тя е повече или по-малко защитена заедно с теб — до колкото изобщо може да е защитена — изглеждаше най-добре да спра да я притискам към крайности.
Джейкъб въздъхна.
— Казах й всичко това, но тя не ми повярва.
— Знам — звучеше сякаш Едуард се усмихваше.
— Мислиш си, че знаеш всичко — промърмори Джейкъб.
— Не знам какво е бъдещето — каза Едуард, неговият глас внезапно стана несигурен.
Имаше дълга пауза.
— Какво ще да направиш, ако промени мнението си? — попита Джейкъб.
— И аз не знам.
Джейкъб се изкикоти тихичко.
— Ще опиташ да ме убиеш? — саркастичен отново, сякаш се съмняваше във способността на Едуард да го направи.
— Не.
— Защо не? — тонът на Джейкъб продължаваше да бъде подигравателен.
— Наистина ли мислиш, че щях да я нараня по този начин.
Джейкъб се поколеба за секунда и после въздъхна.
— Да, прав си. Знам, че това е правилно. Но понякога…
— Понякога е любопитна идея.
Джейкъб притисна лицето си в спалния чувал, за да потисне смеха си.
— Точно така — съгласи се накрая.
Какъв странен сън беше това. Чудех се дали безмилостния вятър ме караше да си въобразявам всичкото това шептене. Само вятърът пищеше повече от шептенето…
— Какво е? Усещането да я загубиш? — попита Джейкъб след момент на мълчание, и внезапно нямаше никакво загатване за хумор в неговия дрезгав глас. — Когато си помисли, че си я загубил завинаги. Как се… справи?
— Трудно ми е да говоря за това.
Джейкъб чакаше.
— Имаше два различни момента, в които си го помислих. — Едуард изричаше всяка дума по-бавно от нормалното. — Първият път, в който помислих, че мога да я оставя… беше… почти поносимо. Защото си мислех, че ще може да ме забрави и да бъде сякаш никога не бях докосвал живота й. Повече от 6 месеца бях способен да стоя настрани, да удържа обещанието си, да не се намесвам отново. Ставаше все по-трудно — борех се, но знаех, че няма да победя. Трябваше да се върна… просто да я видя. Това си бях казал все пак. И ако бях я открил прилично щастлива… харесваше ми да мисля, че ще мога да си тръгна отново.
Но тя не беше щастлива. И трябваше да остана. Ето как ме накара да остана с нея и утре, разбира се. Ти се чудеше за това преди, какво беше възможно да ме мотивира… защо тя се чувстваше толкова непоносимо виновна. Тя ми напомни какво й стори вината, когато аз я оставих — какво продължава да й причинява, когато си тръгвам. Тя се чувства ужасно, когато говори за това, но е права. Никога няма да съм способен да го компенсирам, но ще продължавам да опитвам, въпреки това.
Джейкъб не отговори за момент, слушайки бурята или осмисляйки какво беше чул, не знам кое точно.
— А другия път — когато помисли, че тя е мъртва? — прошепна Джейкъб, грубо.
— Да. — Едуард отговори на друг въпрос. — Ще изглежда точно като за теб, нали? Начинът, по който ни възприемаш, можеше да нямаш възможността да я видиш като Бела повече. Но това ще бъде тя.