— Не попитах това.
Гласът на Едуард стана отново бърз и твърд.
— Не мога да ти кажа как се почувствах. Няма думи, с които може да се опише.
Ръцете на Джейкъб се огънаха около мен.
— Но ти си тръгна, защото не искаше да я правиш кръвопийца. Ти искаше тя да е човек.
Едуард заговори бавно.
— Джейкъб, в секундата, в която осъзнах, че я обичам, знаех че има само четири възможности. Първата възможност, най-добрата за Бела, щеше да бъде ако тя не ме търсеше толкова силно — ако беше ме преодоляла и продължила. Щях да приема това, макар че това никога нямаше да промени начина, по който се чувствах. Ти ме мислиш за жив камък — твърд и студен. Когато това се случи, откакто Бела навлезе в живота ми, това е доживотна промяна. Няма връщане назад…
Втората възможност, единствената, която първоначално бях избрал, беше да остана с нея, с нея до края на човешкия й живот. За нея това не беше добър избор, да си губи живота с някого, който нямаше да бъде човек с нея, но това беше възможността, която можех най-лесно да приема. Знаейки, че след като тя умре, щях да намеря начин и аз да умра. 60 години, 70 години — за мен щяха да изглеждат като много, много кратко време… Но след това се оказа, че за нея тази близост с моя свят е твърде опасна. Изглеждаше, че всичко лошо, което можеше да се случи, се беше случило. Или висеше над нас… чакайки да падне. Бях ужасен, че нямаше да има тези 60 години, ако бях близо до нея докато тя е човек.
Така че, избрах възможност три. Която се оказа най-лошата грешка в моя много дълъг живот, както знаеш. Избрах да се махна от нейния свят, надявайки се да я задържа в първата възможност. Не проработи и това почти уби и двама ни.
Какво ми бе останало освен четвъртата възможност? Тя е това, което Бела иска, или поне така си мисли. Опитвах се да я забавя, да й дам време да намери причина, за да промени решението си, но тя е толкова… упорита. Ти знаеш това. Ще се радвам да удължа това с няколко месеца. Тя изпитва ужас, че става по голяма, а и рождения й ден е през септември…
— Харесва ми възможност едно — промърмори Джейкъб.
Едуард не отговори.
— Знаеш точно колко много мразя да се примирявам с това — прошепна Джейкъб бавно — но мога да видя, че и ти я обичаш… по твой начин. Не мога да споря за това повече. Плюс това, не мисля, че трябваше да се отказваш толкова рано от първата възможност. Мисля, че имаше много добър шанс тя да бъде добре. След време. Знаеш ли, ако не беше скочила скалата през март… и ако беше изчакал още шест месеца, преди да я видиш… Добре, може би щеше да я видиш прилично щастлива. Имах план.
Едуард се усмихна.
— Може би щеше да проработи. Беше добре измислен план.
— Да — въздъхна Джейкъб. — Но… — изведнъж той шепнеше толкова бързо думите, че се обърках — дай ми година, Едуард. Мисля, че наистина бих могъл да я направя щастлива. Тя е упорита, никой не знае това по-добре от мен, но е способна да се излекува. Тя можеше да се излекува преди. И щеше да бъде човек, с Чарли и Рене и щеше да порасне, и да има деца и… да бъде Бела. Обичаш я достатъчно за да видиш предимствата на този план. Тя мисли, че ти си много щедър… наистина ли е така? Можеш ли да обмислиш идеята, че е възможно аз да съм по-подходящ за нея от теб?
— Трябва да го обмисля — отговори Едуард тихо — в някои неща, ти би бил по-подходящ за нея от всеки друг човек. Бела има нужда от грижи, и ти си достатъчно силен, за да я защитиш от самата нея, и от всичко друго, което заговорничи срещу нея. Веднъж вече си го правил, за което ще съм ти признателен докато съм жив или до вечността, което дойде първо… Дори попитах Алис дали може да види — да види дали Бела би била по-добре с теб. Тя не може, естествено. Тя не може да те види и Бела ще е сигурна в своите действия, за сега. Но не съм достатъчно глупав, за да направя същата грешка, която направих преди, Джейкъб. Няма да опитвам да я принуждавам към тази първа възможност отново. Докато тя ме иска, аз съм тук.
— И ако беше решила, че иска мен? — предизвика Джейкъб — Добре, това е нереално, но все пак?
— Щях да я пусна.
— Просто така?
— При условие никога да не й покажа колко трудно ще бъде за мен, да. Но щях да продължавам да я наблюдавам. Виж, Джейкъб, може да я оставиш някога. Като Сам и Емили, няма да имаш избор. Винаги ще чакам, надявайки се това да се случи.
Джейкъб изсумтя тихо.
— Добре, беше по-честен, отколкото имах право да очаквам… Едуард. Благодаря ти, че ме допусна в главата си.
— Както казах, чувствам се странно благодарен за твоето присъствие в нейния живот тази вечер. Беше най-малкото, което можех да направя… Знаеш ли, Джейкъб, ако изключим факта, че сме естествени врагове и това, че се опитваш да откраднеш причината за моето съществуване, можеше всъщност да те харесам.