— Може би… ако не беше противен вампир, който се опитва да опропасти живота на момичето, което обичам… добре, не, и тогава не.
Едуард се изкикоти.
— Може ли да те попитам нещо Джейкъб? — каза Едуард след момент.
— Защо трябва да питаш?
— Мога да чуя само ако си го мислиш. Това е просто история, която Бела изглежда неохотно ми разказа онзи ден. Нещо за трета съпруга…
— Какво за нея?
Едуард не отговори, слушайки историята в главата на Джейкъб. Чух тихото му съскане в тишината.
— Какво? — изсъска Джейкъб отново.
— Разбира се — изръмжа Едуард. — Разбира се! Бих желал вашите по-възрастни да бяха държали тази история за себе си, Джейкъб.
— Не обичаш пиявиците да бъдат рисувани като лошите момчета? — подигра се Джейкъб — Знаеш, че те са. Тогава и сега.
— Наистина не бих могъл да се интересувам по-малко за тази част. Не можеш ли да познаеш с кой герой би се определила Бела?
Това отне минута на Джейкъб.
— Оу. Ъх. Третата съпруга. Добре, виждам смисъла.
— Тя иска да бъде там в яснотата. Да направи малкото, което може, като го призовава — той въздъхна. — Това беше втората причина да стоя с нея утре. Тя е доста изобретателна, когато иска нещо.
— Знаеш, че твоят военен брат й даде идеята толкова, колкото и историята.
— Никоя страна нямаше да навреди — пошепна Едуард, примирен сега.
— И кога това малко примирие ще приключи? — попита Джейкъб. — На зазоряване? — Или да изчакаме след битката?
Имаше пауза докато двамата решиха.
— На зазоряване — прошепнаха заедно, и се засмяха тихо.
— Спи добре, Джейкъб — промърмори Едуард. — Наслади се на момента.
Беше тихо за момент, и палатката стоеше мирно за няколко минути. Вятърът изглежда беше решил, че въпреки всичко няма да ни повали и се беше отказал от битката.
Едуард простена тихо.
— Нямах предвид тихо толкова буквално.
— Съжалявам — прошепна Джейкъб. — Можеш да си отидеш и да ни дадеш ни малко уединение.
— Искаш ли да ти помогна да заспиш Джейкъб? — предложи Едуард.
— Можеш да опиташ — каза Джейкъб, незасегнат — Щеше да бъде интересно да се види кой си отива, нали?
— Не ме изкушавай толкова много, вълк. Търпението ми не е чак толкова съвършено.
Джейкъб прошепна през смях.
— Честно казано не бих мърдал точно сега, ако нямаш нищо против.
Едуард започна да си тананика, по-високо от обикновено — опитвайки се да удави мислите на Джейкъб, предполагам. Но това беше моята песен, която той тананикаше, и, въпреки нарастващите ми тревоги от този странен сън, потънах в по-дълбоко безсъзнание… в други сънища, които имаха по-голям смисъл.
23. ЧУДОВИЩЕ
Когато се събудих на сутринта, беше много светло — дори и в палатката, слънчевата светлина гореше очите ми. И аз се потях, както Джейкъб предвиди. Той хъркаше леко в ухото ми, ръцете му все още бяха увити около мен.
Отдръпнах главата си далеч от неговата трепереща топла гръд и усетих хапливостта на студената сутрин върху моята влажна буза. Джейкъб изстена в съня си, ръцете му се стегнаха несъзнателно.
Аз се сгърчих, неспособна да се освободя от прегръдката му, борейки се да вдигна глава достатъчно, за да видя… Едуард отвърна на погледа ми. Изражението му беше спокойно, но болката в очите му беше явна.
— По-топло ли е навън? — прошепнах аз.
— Да. Не мисля, че печката ще е нужна днес.
Опитах се да стигна до ципа, но не успях да освободя ръцете си. Изпънах се, борейки се срещу вялата сила на Джейкъб. Той измърмори, все още заспал, а ръцете му ме стиснаха отново.
— Малко помощ? — попитах тихо.
— Искаш ли да махна ръцете му изцяло? — Едуард се усмихна.
— Не, благодаря ти! Просто ме освободи. Ще получа топлинен удар.
Едуард бързо отвори спалния чувал с едно движение. Джейкъб падна, голият му гръб удари студения под на палатката.
— Хей! — оплака се той и очите му се отвориха рязко. Той инстинктивно избяга от студа като се мушна при мене. Изпъшках, когато тежестта му ми изкара въздуха. А след това тежестта я нямаше. Почувствах удара, когато Джейкъб излетя в единия ъгъл на палатката и тя се разтресе.
Ръмженето изригна отвсякъде. Едуард се наведе пред мен, а аз не можах да видя лицето му, но ръмженето идваше гневно от гърдите му. Джейкъб също беше наполовина наведен, цялото му тяло трепереше, докато ръмженето се процеждаше от стиснатите му зъби. Вън от палатката, лошото ръмжене на Сет Клиъруотър ехтеше при скалите.
— Престанете, престанете! — извиках, опитвайки се да застана между двамата. Мястото беше толкова малко, че нямаше нужда да се протягам много, за да поставя ръцете си върху гърдите им. Едуард постави ръката си около кръста ми, готов да ме премахне.