— Искаш ли да те разсея? — той издиша, като прокара ледените си пръсти по бузата ми. Аз потрепнах неволно, сутринта още беше мразовита.
— Може би не точно сега! — той отдръпна ръката си.
— Има други начини да ме разсееш.
— Какво искаш?
— Можеш да ми кажеш за твоите десет най-добри нощи в живота ти — предложих аз. — Любопитна съм!
Той се засмя.
— Опитай се да познаеш!
Поклатих глава!
— Има толкова много нощи за които не знам. Цял век!
— Ще ти стесня кръга! Всичките ми хубави нощи прекарах след като те срещнах.
— Наистина ли?
— Да, наистина — и те са много.
Замислих се за минута.
— Мога да кажа само за моите — признах си аз.
— Може да съвпадат!
— Добре, това беше първата нощ. Нощта, когато остана у нас.
— Да, това е и една от моите. Разбира се, ти спеше по време на моята любима част.
— Така е! — припомних си аз. — Тази нощ говорех.
— Да! — съгласи се той.
Изчервих се, когато се зачудих какво ли съм казала, докато спах в прегръдката на Джейкъб. Не можех да си спомня какво сънувах и дали въобще съм сънувала, така че това не помагаше.
— Какво казах миналата нощ? — прошепнах по-тихо и от преди.
Той сви рамене, вместо отговор, а аз потрепнах.
— Толкова ли е лошо?
— Нищо страшно! — той въздъхна.
— Моля те, кажи ми.
— Най-вече каза името ми, както обикновено.
— Това не е лошо! — съгласих се предпазливо.
— Към края ти започна да мърмориш нещо за „Джейкъб, моят Джейкъб“ — можех да чуя болката, дори и в шепота му. — На твоят Джейкъб доста му хареса.
Изпънах врат, опитвайки се да докосна с устни върха на челюстта му. Не можех да видя очите му. Той се взираше в тавана на палатката.
— Извинявай! — промърморих аз. — Просто това е начина, по който ги различавам.
— Различаваш?
— Между Д-р Джекил и Г-н Хайд. Между Джейкъб, който харесвам, и този, който ме изкарва извън нерви — обясних аз.
— Това има смисъл! — каза той малко по-спокоен. — Кажи ми друга любима нощ.
— Когато се връщахме от Италия.
Той се намръщи.
— Тя не е ли една от твоите? — почудих се аз.
— Не, тя е една от моите, всъщност, но съм изненадан, че е в твоя списък. Не беше ли под абсурдното впечатление, че се държах така, заради вината, и щях да избягам веднага щом вратите на самолета се отвориха?
— Да! — усмихнах се. — Но все пак ти беше там!
Той целуна косата ми.
— Обичаш ме повече, отколкото заслужавам.
Засмях се от невъзможността на тази идея.
— Следващата беше нощта след Италия! — продължих аз.
— Да, тя е в списъка. Ти беше толкова забавна.
— Забавна?
— Нямах си и на идея, че сънищата ти са толкова реални. Отне ми цяла вечност да те убедя, че си будна!
— Все още не съм сигурна! — промърморих аз. — Ти винаги си изглеждал повече като сън, отколкото реалност. Сега ми кажи една от твоите. Познах ли първото място?
— Не — беше преди две нощи, когато официално се съгласи да се ожениш за мен.
Аз се намръщих.
— Тя не спада ли към твоя списък?
— Да… Но съм малко резервирана. Не мога да разбера защо е толкова важна за теб. Ти вече ме имаш завинаги.
— След сто години, когато си изградила достатъчно впечатления, за да можеш наистина да оцениш отговора, ще ти обясня.
— Ще ти напомня да ми обясниш — след сто години.
— Стопли ли се достатъчно? — попита той изведнъж.
— Добре съм! Защо?
Преди да отговори, тишината отвън беше разцепена от раздиращ рев от болка. Звука рикошира от голите скали на планината и запълни въздуха, така че да се чуе от всички посоки.
Рева се откъсна от ума ми като торнадо, едновременно странен и близък. Странен, защото до сега не бях чувала такъв измъчен рев преди. Близък, защото познах гласа веднага — разпознах звука и разбрах значението му напълно, защото аз бих издала такъв звук. Нямаше разлика, че когато Джейкъб изрева не беше човек. Нямах нужда от превод. Джейкъб беше близо. Джейкъб беше чул всяка дума, която бяхме казали. Джейкъб агонизираше. Воят се превърна в присъщ за дете плач, а след това отново стана тихо. Не можех да чуя тихото му бягство, но можех да го усетя — можех да усетя отсъствието, което преди почувствах, празното място, което остави.
— Твоят приятел е достигнал границите! — каза Едуард тихо. — Примирието приключи — каза той толкова тихо, че не бях сигурна дали това е казал.
— Джейкъб е слушал! — прошепнах аз. И това не беше въпрос.
— Да!
— Ти си знаел!
— Да!
Взирах се в нищото, виждайки нищото.
— Никога не съм обещавал да се бия честно — припомни ми той тихо. — А и той заслужаваше да знае.
Главата ми падна в ръцете ми.
— Ядосана ли си ми? — попита ме той.