Вървях бавно към малките сечища, влачейки крака. Когато спрях в празното пространство, премигвайки срещу острата светлина, хвърлих един поглед на Сет — не беше мръднал от неговото легло от борови иглички — и след това погледнах настрани, отбягвайки очите му.
Можех да усетя, че косата ми беше рошава, усукана на топка като змиите на Медуза. Раздърпах я с пръстите си, но бързо се отказах. Кой се интересува как изглеждам? Грабнах манерката, която висеше при вратата на палатката и я разтресох. Тя се разля, за това отвъртях капачката и поех голяма глътка, за да изплакна устата си със студената вода. Някъде наблизо имаше храна, но не се чувствах достатъчно гладна, за да я потърся. Започнах да крача през светлото пространство, усещайки очите на Сет върху мен през цялото време. Защото нямаше да го погледна, в главата ми той стана отново момче, а не огромен вълк. Толкова приличаше на младия Джейкъб.
Исках да помоля Сет да излае или да даде някакъв друг знак, че Джейкъб се връща, но се спрях. Нямаше значение дали Джейкъб се връща. Може би щеше да бъде по-лесно ако не идваше. Пожелах по някакъв начин да се обадя на Едуард.
Сет изстена и скочи на крака.
— Какво има? — попитах го глуповато.
Той ме игнорира, вървейки към края на дърветата, насочвайки носа си към запад. Той започна да скимти.
— Това другите ли са, Сет? В сечището?
Той ме погледна и нежно изскимтя веднъж, а след това обърна носа си внимателно на запад. Ушите му се наостриха назад и той изстена отново.
Защо бях такава глупачка? Какво си мислех, когато изпратих Едуард далеч? Откъде да предположа какво ставаше? Не говорех вълчи.
Студена струя от страх започна да се спуска по гърба ми. Ами какво ако времето беше изтекло? Ако Едуард и Джейкъб се бяха приближили доста? Ако Едуард беше решил да се присъедини в борбата? Леденият страх се беше събрал в стомаха ми. Ами ако страданието на Сет нямаше нищо общо със сечището, а неговия вой беше отричане? Ами ако Едуард и Джейкъб се биеха помежду си някъде в гората? Те нямаше да го направят, нали?
С внезапна, студена увереност разбрах, че могат — ако грешните думи бяха казани. Помислих за безизходното положение в палатката тази сутрин и се зачудих дали не съм подценила колко близо бяха да се сбият.
Нямаше да бъде повече от това, което заслужавам, ако някак си загубех и двамата.
Ледът се заформи около сърцето ми.
Преди да мога да се свия от страх, Сет измърмори слабо, дълбоко в гърдите, а след това се обърна от наблюдението си и се насочи към почивното му място. Това ме успокои, но и ме ядоса. Не можеше ли да издълбае съобщение в пръстта или нещо подобно?
Краченето ме накара да се изпотя под всичките ми дрехи. Хвърлих якето си в палатката, а след това се обърнах, за да си проправя път през малкото пространство между дърветата. Сет изведнъж скочи на крака отново, козината отзад на врата му настръхна. Огледах се наоколо, но не видях нищо. Ако Сет не престанеше, щяха да хвърля някоя шишарка по него.
Той изръмжа, малък предупредителен звук, прокрадвайки се по западния край, и възвърна нетърпението ми.
— Само ние сме, Сет! — каза Джейкъб от разстояние.
Опитах се да си обясня защо сърцето ми започна да бие силно, когато го чух. Беше просто страх от това, което сега трябваше да направя, това беше всичко. Не можех да си позволя да се успокоявам, че той се връща. Това щеше да е противоположно на полезното.
Едуард се появи първи, лицето му беше празно и спокойно, когато излезе от сянката. Слънцето заблещука по кожата му, така както и снега. Сет отиде да го поздрави, гледайки съсредоточено в очите му. Едуард кимна бавно, а притеснение сбръчка челото му.
— Да, това е всичко, от което се нуждаем — промърмори той на себе си, преди да се обърне към вълка. — Предполагам, че не трябва да сме изненадани. Но подходящия момент наближава. Моля те, кажи на Сам да помоли Алис да се опита да определи плана по-добре.
Сет наведе глава веднъж, а аз поисках да мога да изръмжа. Разбира се, той щеше да кимне сега. Обърнах глава, ядосана, и разбрах, че Джейкъб беше там.
Той беше застанал с гръб към мен, гледайки към пътя, по който беше дошъл. Чаках го внимателно да се обърне.
— Бела! — Едуард промърмори, изведнъж застанал до мен. Той се взираше надолу от мен с нищо повече от интерес в очите. Нямаше край на неговото великодушие. Сега го заслужавах по-малко, от колкото някога съм.