— Има малко объркване! — каза ми той, неговият глас беше внимателно контролиран. — Ще отведа Сет малко по-далеч и ще се опитам да го оправя. Няма да съм далеч, но също няма и да слушам. Знам, че не искаш публика, без значение по кой начин си решила да действаш.
Само в края болката пречупи гласа му. Никога повече няма да го нараня. Това щеше да е мисията в живота ми. Никога повече няма да бъда причината за появата на този поглед в очите му. Бяха толкова разстроена, за да попитам какъв е новият проблем. Не се нуждаех от нищо повече.
— Побързай! — прошепнах аз.
Той ме целуна слабо по устните, а след това изчезна в гората със Сет. Джейкъб все още беше в сянката на дърветата — не можех да видя изражението му ясно.
— Бързам, Бела! — той каза с глух глас. — Защо не приключиш с това?
Преглътнах, гърлото ми изведнъж беше толкова сухо, че не знаях дали ще мога да издаде звук.
— Просто кажи думите и приключвай.
Поех дълбоко въздух.
— Съжалявам, че съм такъв отвратителен човек! — прошепнах аз. — Съжалявам, че бях толкова егоистична. Иска ми се никога да не те бях срещала, за да не мога да те нараня по начина, по който го направих. Няма да го правя повече, обещавам. Ще стоя далеч от теб. Ще се изнеса от щата. Няма да има нужда повече да ме погледнеш.
— Това не прилича много на извинение — каза той горчиво.
Не можех да направя гласа си по-висок от шепот.
— Кажи ми как да го направя правилно.
— Какво ако не искам да стоиш далеч от мен? Какво ако предпочитам да останеш — егоистична или не? Нямам ли право на мнение, ако се опитваш да направиш нещата по-добри за мен?
— Това няма да помогне, Джейк. Грешно беше да стоим заедно, когато искаме съвсем различни неща. Няма да стане по-добре. Просто ще продължавам да те наранявам. Не искам повече да те наранявам. Мразя да го правя! — гласът ми се пречупи.
Той изстена.
— Спри! Не трябва да казваш нищо повече. Разбрах!
Исках да му кажа колко ще ми липсва, но прехапах език. Това никак нямаше да помогне.
Той стоеше тихо за момент, зяпайки земята, а аз се борех срещу нуждата да ида и да го прегърна. Да го успокоя. А след това той вдигна глава.
— Е, ти не си единствената, която способна на саможертва! — той каза, а гласът му беше по-силен. — И двама могат да играят тази игра.
— Какво?
— Държах се доста лошо. Направих го по-трудно за теб, от колкото трябваше. Можех да се оттегля с грация в началото. Но аз също те нараних.
— Вината е моя.
— Няма да позволя да поемеш цялата вина, Бела. Или цялата слава, също. Знам как да се възстановя.
— За какво говориш? — попитах аз. Внезапната безумна светлина в очите му ме изплаши. Той погледна слънцето, а след това ми се усмихна.
— Има доста хубава битка, която се води долу. Не мисля, че ще е толкова трудно да се изкарам извън кадър.
Думите му потънаха в ума ми, бавно, една по една, а не можех да дишам. Въпреки всичките ми намерения да премахна Джейкъб вън от живота си напълно, не можех да осъзная до тази секунда, колко надълбоко ножът трябваше да влезне.
— О, не, Джейкъб! Не, не, не, не! — извиках в ужас. — Не, Джейк, не! Моля те, не! — коленете ми започнаха да треперят.
— Каква е разликата, Бела? Това само ще го направи по-удобно за всички. Няма да ти се наложи да се местиш.
— Не! — гласът ми се повиши. — Не, Джейкъб! Няма да ти позволя.
— Как ще ме спреш? — той се подигра, усмихвайки се, за да премахне болката в гласа си.
— Джейкъб, умолявам те! Остани с мен! — щях да падна на колене, ако можех въобще да се помръдна.
— За петнадесет минути, докато изпусна цялата битка? Така че да избягаш от мен веднага щом разбереш, че съм добре? Трябва да се шегуваш.
— Няма да бягам. Промених си мнението. Ще го измислим някак, Джейкъб. Винаги има компромис. Не отивай!
— Не лъжи!
— Не лъжа. Знаеш какъв ужасен лъжец съм. Погледни в очите ми. Ще остана, ако го направиш!
Лицето му стана грубо.
— И аз мога да бъда кума ти на сватбата?
Мина момент преди да мога да проговоря, и пак отговора, който успях да му дам бе:
— Моля те!
— Така си помислих и аз! — каза той, лицето му се успокои отново, но не и необузданата светлина в очите му.
— Обичам те, Бела! — промърмори той.
— Обичам те, Джейкъб! — прошепнах аз пречупено.
— Знам го по-добре от теб! — усмихна се той.
Той се обърна да си ходи.
— Всичко! — казах аз след него със задушен глас. — Всичко, което искаш, Джейкъб! Само не го прави!
Той се спря и се обърна бавно.
— Не мисля, че имаш предвид това.
— Остани! — умолявах го аз.
Той поклати глава.