Той наведе глава, за да отвърне на целувката ми, но хладните му устни бяха колебливи, докато нетърпението ми се усилваше. Тялото ми правеше намеренията ми твърде ясни, издавайки ме по този начин. Неизбежно ръцете му се придвижиха, за да ме отдалечат.
— Може би не е най-подходящия момент за това — каза той твърде спокойно, за да ми хареса.
— И защо не — изръмжах. Нямаше смисъл да продължавам, ако той щеше да бъде трезво мислещ, затова отпуснах ръце.
— Първо, защото е студено. — Той се пресегна, за да вдигне спалния чувал от пода, завивайки ме сякаш беше одеяло.
— Грешен отговор — отвърнах аз. — Първо, защото ти си странно морален за вампир.
Той се подсмихна.
— Е добре, права си за това. Студът е второто нещо. И трето… е ти наистина миришеш, любима.
Той сбръчка нос.
Въздъхнах.
— Четвърто — промърмори той, навеждайки глава, за да може да прошепне в ухото ми. — Ще опитаме, Бела. Наистина ти обещавам. Но бих предпочел да не е като ответна реакция спрямо Джейкъб Блек.
Свих се и зарових лице в рамото му.
— И пето…
— Това е много дълъг списък — промърморих.
Той се засмя.
— Да, но наистина ли искаше да чуеш битката или не?
Докато говореше, Сет изви остро до палатката.
Тялото ми се вцепени от звука. Не осъзнавах, че лявата ми ръка е свита в юмрук и ноктите се впиваха в превързаната ми длан, докато Едуард не пое ръката ми и нежно не я разтвори.
— Всичко ще бъде наред, Бела — обеща той. — Имаме уменията, опита и изненадата на наша страна. Всичко ще приключи съвсем скоро. Ако не вярвах, че наистина ще е така, сега щях да бъда там долу, а ти щеше да си тук, прикована към някое дърво или нещо друго.
— Алис е толкова малка — проплаках аз.
Той се засмя.
— Това щеше да е проблем… ако изобщо бе възможно някой да я хване.
Сет започна да скимти.
— Какво не е наред? — запитах.
— Просто е ядосан, че трябва да е тук с нас. Знае, че глутницата го е отстранила, за да го защити. Текат му лигите да се присъедини към тях.
Озъбих се в посоката, където смятах, че е Сет.
— Новосъздадените са достигнали края на следата — това проработи като по магия, Джаспър е гений — и са надушили следата на тези, които са в поляната, затова са се разделили на две групи, както каза Алис — Едуард мърмореше, очите му втренчени в нещо далечно. — Сам ще ни заведе да изненадаме групата в засада. Беше толкова концентриран върху това, което чуваше, че включи и себе си в глутницата подсъзнателно.
Изведнъж погледна надолу към мен.
— Дишай, Бела.
Опитах се да направя това, което ми нареди. Можех да чуя тежкото дишане на Сет от другата страна на палатката и се опитах да дишам равномерно, така че да не изпадна в хипервентализация.
— Първата група е вече на горската поляна. Можем да чуем битката.
Стиснах здраво зъби.
Той се изсмя веднъж.
— Можем да чуем Емет — на него наистина му е приятно.
Опитах се да поема дъх едновременно със Сет.
— Втората група се приготвя — не внимават, все още не са ни чули.
Едуард изръмжа.
— Какво? — възкликнах аз.
— Говорят за теб — той стисна зъби. — От тях се очаква да се уверят, че няма да избягаш… Добър ход, Лея! Ммм, тя е доста бърза. — Той промърмори одобрително. — Един от новосъздадените улови миризмата ни и Лея го повали преди дори да може да се обърне. Сам й помага да го довършат. Пол и Джейкъб хванаха друг, но останалите вече се отбраняват. Нямат никаква представа какво да мислят за нас. И двете страни маневрират някак… — Не, нека Сам води. Дръпнете се настрани — промърмори той. — Разделете ги — не им позволявайте да се защитават един друг.
Сет изскимтя.
— Така е по-добре, закарай ги към поляната — одобри Едуард. Тялото му се мърдаше несъзнателно, докато гледаше, напрягащо се за движенията, които би направил. Ръцете му все още държаха моите; извих пръстите си през неговите. Поне не беше там долу. Внезапното отсъствие на звук бе единственото предупреждение.
Дълбокото забързано и отсеченото дишане на Сет спря и — тъй като темпото на дъхът ми беше с неговия — го забелязах.
Престанах да дишам — твърде ужасена дори и за да накарам дробовете ми да работят, когато осъзнах, че Едуард беше замръзнал като блок от лед до мен.
О, не. Не. Не.
Кой беше загубил? Те или ние? Боже, мой. Каква беше загубата ми?
Толкова бързо, че не бях сигурна точно как беше станало, бях на краката си, а палатката се сриваше в парцаливи късчета около мен. Едуард ли беше проправил изход? Защо? Мигнах, шокирана, към блестящата светлина. Сет беше всичко, което можех да видя, точно до нас, лицето му — само на шест инча от това на Едуард. Те се зяпнаха абсолютно концентрирано за една безкрайна секунда. Слънцето се отразяваше в кожата на Едуард и изпращаше танцуващи блясъци по козината на Сет.