— Добра отборна работа — промърмори Едуард.
Сет издаде звук, смесица от кашляне и смях.
После Едуард пое дълбоко въздух и се обърна бавно, за да застане срещу мен.
Не можех да разбера изражението му. Очите му бяха разтревожени, сякаш наблизо имаше друг враг — повече от разтревожени, бяха уплашени. Макар че не бе показал никакъв страх, когато се изправи срещу Виктория и Райли… Умът ми бе в застой, замаян и безполезен като тялото ми. Зяпнах го озадачено.
— Бела, скъпа — каза той с най-мекия си тон, приближавайки се към мен с прекалена забавеност, с протегнати ръце и длани напред. Както бях замаяна, това ми напомни за заподозрян, приближаващ към полицай и показващ, че не е въоръжен… — Бела, можеш ли да пуснеш камъка, моля те? Внимателно. Да не се нараниш.
Бях забравила за недодяланото ми оръжие, макар че сега осъзнавах, че го стисках толкова здраво, че ставите ми силно протестираха. Дали отново си бях счупила ръката? Карлайл щеше да ме гипсира отново.
Едуард се поколеба на няколко крачки от мен, все още с ръце във въздуха и с уплашени очи.
Отне ми няколко дълги секунди, за да си спомня как да движа пръстите си. После камъкът тупна на земята, докато ръката ми замръзна във въздуха в същата позиция.
Едуард леко се отпусна, когато ръцете ми вече бяха празни, но не се приближи повече.
— Няма от какво да се страхуваш, Бела — промърмори Едуард. — В безопасност си. Няма да те нараня.
Странното му обещание само ме обърка допълнително. Зяпнах го като малоумна, опитвайки се да разбера.
— Всичко ще се оправи, Бела. Знам, че сега си уплашена, но всичко свърши. Никой няма да те нарани. Няма да те докосна. Няма да те нараня — каза той.
Очите ми проблеснаха бясно и най-накрая намерих гласа си някъде в мен.
— Защо продължаваш да казваш това?
Направих нестабилна крачка към него, а той се отдалечи.
— Какво не е наред? — прошепнах аз. — Какво имаш предвид?
— Ти… — внезапно златистите му очи станаха объркани, както се чувствах и аз — … не си ли уплашена от мен?
— Уплашена от теб? Защо?
Направих още една крачка напред, залитайки и се спънах в нещо — най-вероятно в собствените ми крака. Едуард ме хвана и зарових лице в гърдите му и заплаках.
— Бела, Бела, толкова съжалявам. Всичко свърши, всичко свърши.
— Добре съм — задъхах се аз. — Добре съм. Просто… откачам. Дай ми… минутка.
Ръцете му се стегнаха около мен.
— Толкова съжалявам — повтаряше той отново и отново.
Притиснах се до него доколкото можех да дишам и после започнах да го целувам — по гърдите, по рамото, по врата — всяка част от него, която можех да достигна. Бавно, мозъкът ми започна да работи отново.
— Добре ли си? — питах аз настоятелно между целувките. — Тя нарани ли те изобщо?
— Абсолютно не — добре съм — каза той, заравяйки лице в косата ми.
— Сет?
Едуард се подсмихна.
— Повече от добре е. Всъщност е много доволен от себе си.
— Другите? Алис, Есме? Вълците?
— Всички са добре. И там всички е приключило. Там всичко е минало гладко, както и мислех. Най-лошото от всичко беше тук.
Оставих се да асимилирам това за момент, да проникне в ума ми и да го разбера.
Семейството и приятелите ми бяха добре. Виктория никога нямаше да се върне. Всичко беше свършило. Всички щяхме да сме добре.
Но не можех напълно да възприема добрите новини, тъй като все още бях много объркана.
— Кажи ми защо — настоях аз. — Защо си помисли, че се страхувам от теб?
— Съжалявам — каза той, извинявайки се отново — за какво? Нямах и представа. — Толкова съжалявам. Не исках да виждаш това. Да ме виждаш така. Знам, че сигурно съм те ужасил.
Трябваше да премисля и това за една минута, колебливия начин, по който се приближаваше към мен с ръце във въздуха. Сякаш щях да избягам, ако той се бе приближил бързо…
— Сериозно? — попитах накрая. — Ти… какво? Мислел си, че си ме уплашил? — изсумтях аз.
Това, че изсумтях беше добре — в гласа ми не можеше да се усети треперене или пречупване. Звучах изненадващо нормално.
Той постави ръка под брадичката ми и наведе главата ми назад, за да разчете изражението ми.
— Бела, аз просто — той се поколеба и после се насили да изрече думите — аз обезглавих и осакатих живо същество на около двадесет ярда от теб. Това не те ли притеснява?
Той се смръщи срещу мен.
Свих рамене. И свиването на раменете беше добре — доста красноречиво.
— Не съвсем. Притеснявах се само ти и Сет да не пострадате. Исках да помогна, но само толкова можех да направя…
Внезапно ядосаното му изражение накара гласа ми да заглъхне.